През най-критичните часове на изминалата нощ тия, чийто дълг ги задържаше на палубата, съвсем бяха забравили, че има пътнички. Ако някой изобщо си спомняше за тях, то ставаше в ония кратки мигове, когато младият моряк, който управляваше движението на кораба, успяваше да отвлече вниманието си от бясната борба между стихиите, бушуваща пред очите му, за да погледне крадешком по-нежни образи. Найтхед ги бе споменал, като че се отнасяше за част от товара, но съдбата им никак не вълнуваше закоравялото му сърце. Затова мисис Уилис и повереницата й през цялото време останаха долу и не знаеха за случилите се междувременно нещастия. Сгушени на койките си, те бяха чували воя на вятъра и непрестанния грохот на вълните, но този обичаен съпровод на всяка буря заглушаваше трясъка на мачтите и дрезгавите викове на моряците. В моментите на страшно напрежение, когато бристолският търговски кораб лежеше на борда си, в съзнанието на по-прозорливата гувернантка действително от време на време проблясваше страшната истина; но тъй като съзнаваше своята безпомощност и не желаеше да тревожи нищо неподозиращата си другарка, тя успяваше да се овладее и да не се издаде. Настъпилите след това тишина и сравнително спокойствие я накараха да помисли, че опасенията й са били напразни, и дълго преди зазоряване тя и Гъртруд потънаха в освежителен сън. Те станаха, качиха се заедно на палубата и се вцепениха от смайване пред картината на опустошение, която се разкри пред очите им, точно когато се извършваше отдавна замисляното нападение срещу Уайлдър.
— Какво значи тази ужасна промяна? — запита мисис Уилис с треперещи устни и смъртно пребледнели бузи въпреки изключителната си способност да владее чувствата си.
Очите на Уайлдър святкаха, а челото му беше навъсено като небесата, от чиято заплаха така щастливо се бяха избавили. Махайки заканително с ръка към нападателите си, той отговори:
— Това значи бунт, госпожо — коварен, подъл бунт!
— Нима бунт може да лиши кораб от мачтите му и да го превърне в безпомощна отломка сред морето?
— Слушайте, госпожо! — намеси се грубо помощникът. — Ще ви
говоря откровено, защото е добре известно коя сте и че се намирате на борда на „Каролина“ като пътничка, която си е платила превоза. Тази нощ аз видях небето и океана такива, каквито никога преди не съм ги виждал. Едни кораби се носеха по вятъра, леки и непотъващи като коркови запушалки, с напълно изправни мачти, а на други бяха очистени всички мачти, както бръсначът обръсва брадата. Срещнахме кръстосвачи, неуправлявани от ничия ръка; изобщо никой тук не е прекарвал вахта като снощната.
— Но каква връзка има това с насилието, на което току-що бях свидетелка? Нима този кораб е обречен само на беди? Можете ли да ми обясните това, мистър Уайлдър?
— Във всеки случай нямате право да кажете, че не ви предупредих за опасността — отвърна Уайлдър с горчивина.
— Да, и дяволът може да стане праведник, като го поставиш натясно — обади се помощникът. — Щом нареди, всичките му дяволчета се разбесняват из морето; но, слава богу, въпреки голямото си желание той няма нито смелостта, нито силата да държи всички под юзда. Иначе в тия смутни времена спокойното пътуване би било такава рядкост, че малцина биха се решили да се прехранват с морския занаят. Предупреждение, а! Е, вярно, вие много пъти ни предупреждавахте открито. Когато Никълъс Никълс пострада при вдигането на котвата, това беше поличба, която фрахтователят не биваше да пренебрегва. Аз знам: случи ли се някакво нещастие в такъв момент, то повлича след себе си и други беди. Пък и старецът в лодката също беше лошо знамение; а и да изгониш лоцмана от кораба неминуемо вещае зло. И на всичко отгоре, вместо да си вземем поука и да си стоим мирно закотвени, ние изкарахме кораба в открито море и напуснахме едно безопасно и надеждно пристанище, и то не в кой и да е ден, а точно в петък130. И случилото се не ме учудва; учудвам се само, че съм още жив. А оцелях по една проста причина: вярвам в това, в което трябва да се вярва, а не на непознати моряци и бог знае откъде дошли капитани. Ако Едуард Иринг бе постъпил като мен, сега щеше да бъде на палубата, а не на морското дъно, защото, макар и почти склонен да вярва в истината, все пак той беше твърде суеверен и доверчив.
Това верую, прокламирано високопарно от помощника, макар и напълно разбираемо за Уайлдър, представляваше загадка за слушателките му. Ала Найтхед не беше от ония, които оставят нещо незавършено, а и не бе стигнал толкова далеч, за да се откаже напълно от намерението си. С няколко думи той обясни на мисис Уилис отчаяното положение на кораба и абсолютната невероятност той да се задържи върху водата още дълго време, тъй като с очите си се бе убедил, че долният му трюм е вече до половина пълен с вода.
— И какво трябва да се направи? — попита гувернантката, хвърляйки поглед на дълбоко отчаяние към бледата и внимателно слушаща Гъртруд. — Няма ли наблизо някой чужд кораб, който да ни прибере от тази развалина? Или сме обречени да загинем безпомощно?
