Хари помоли Халвуршен да позвъни у съседите и да ги попита дали са чули, или видели кога се е прибрал Мускен, но не таеше особени надежди. И помоли Мьолер да говори с прокурора и да издейства заповед за обиск в двата му апартамента. Хари знаеше колко неясни са аргументите им и прокурорът с пълно право щеше да отговори, че би искал да види нещо, което поне да напомня на улика, за да им даде зелена светлина.
Никакви следи. Време беше да изпита паника.
Хари затвори очи. Все още виждаше лицето на Евен Юл — посивяло, дистанцирано. Седеше свит в креслото в къщата си с верижката на кучето в ръка.
После колелата докоснаха асфалта и Хари установи, че още един път се е оказал измежду трите милиона късметлии.
Полицаят, когото шефът на полицията във Виена така любезно предостави на разположението на Хари като шофьор, гид и преводач, стоеше в залата за пристигащи в тъмен костюм и със слънчеви очила. Беше дебеловрат и държеше лист, на който пишеше „Г-н Хуле“.
Дебеловратият се представи като Фриц (все някой трябва да се казва така, помисли си Хари) и поведе Хари към морскосиньо БМВ. В следващия миг вече се носеха по магистралата в северозападна посока към центъра, покрай фабрични комини, бълващи бял дим, и добре възпитани шофьори, които минаваха в дясното платно, когато Фриц даваше газ.
— Ще отседнете в шпионския хотел — осведоми го Фриц.
— В шпионския хотел ли?
— В стария, почитаем „Империал“. Точно там се подвизаваха руските и западните агенти през Студената война. Шефът ви сигурно има доста пари.
Стигнаха до Кертнер Ринг и Фриц посочи с ръка.
— Над покривите на къщите вдясно виждате кулата на катедралата „Свети Стефан“. Страхотна е, нали? Това е хотелът. Ще почакам, докато се настаните.
Рецепционистът в „Империал“ се усмихна, когато видя как Хари се оглежда озадачен.
— Струва ни четиридесет милиона шилинга да го ремонтираме така, че да изглежда както преди войната. Бил е почти разрушен от бомбардировките през 1944 година и допреди няколко години беше доста олющен.
Хари слезе от асансьора на третия етаж и сякаш тръгна по потъващо блатно дъно, толкова дебели и меки бяха килимите. В стаята, не особено голяма, имаше широко легло с балдахин, също с вид на поне стогодишно. Отвори прозореца и вдиша аромата на печива от сладкарницата от другата страна на улицата.
— Хелена Майер живее сама — осведоми го Фриц, когато Хари отново седна в колата му. Бибитна на кола, която смени платното, без да даде мигач.
— Вдовица е и има две пораснали деца. След войната работила като учителка, докато се пенсионирала.
— Говорихте ли с нея?
— Не, но прочетох досието й.
Адресът ги отведе в квартал, някога вероятно изискан. Сега обаче мазилката по стените на широкото стълбище се лющеше, а ехото от стъпките им се смесваше със звука от капеща вода.
Хелена Майер ги очакваше усмихната на входната врата на четвъртия етаж. Имаше будни кафяви очи и се извини за многото стъпала.
В леко претъпкания с мебели апартамент изобилстваха всички онези джунджурии, които старите хора събират в продължение на дългия си живот.
— Седнете — покани ги тя. — Ще говоря на немски, но вие може спокойно да ми говорите на английски, разбирам достатъчно добре — обърна се тя към Хари.
Донесе поднос с кафе.
— Strudel — посочи тя таблата със сладкишите.
— Ммм… — премлясна Фриц и си взе.
— Значи вие познавахте Гюдбран Юхансен? — подхвана Хари.
— Да, точно така. Тоест, ние го наричахме Урия, така настояваше той. Първо мислехме, че е малко странен, че се дължи на раните.
— Какви рани?
— По главата. И по крака му, разбира се, доктор Брокхард за малко да го ампутира.
— Но е оздравял и е бил командирован в Осло през лятото на 1944 година, нали?
— Е, такава беше целта.
— Какво имате предвид?
— Ами той нали изчезна. И със сигурност не се е появявал в Осло.
— Не и доколкото знаем. Колко добре познавахте Гюдбран Юхансен?
— Доста добре. Той бе общителен мъж и умееше да разказва увлекателно. Една по една всички сестри се влюбиха в него.
— И вие ли?
Тя се засмя звънко и жизнерадостно.
— И аз. Но той не искаше мен.
— Не ви е искал ли?
— О, аз бях красавица, бъдете сигурен. Не това беше причината. Урия харесваше друга жена.
— Така ли?
— Да, и тя се казваше Хелена.
— Хелена коя?
Старицата сбърчи вежди.
— А, да, Хелена Ланг. Точно заради любовта им се разигра тази трагедия.
— Каква трагедия?
Тя погледна учудено Хари, после Фриц и пак Хари.
— Не сте ли тук точно затова? — попита тя. — Заради онова убийство?
