— Разбира се. Той ми спаси живота в края на войната. Той…
Мускен прехапа долната си устна. Сякаш издаде нещо повече, помисли си Хари.
— Какво стана с него?
— С Гюдбран ли? Знам ли. Онази граната… в окопа бяхме Гюдбран, Халгрим Дале и аз, когато тя се търколи по леда и улучи каската на Дале. Помня само, че Гюдбран бе най-близо, когато гранатата избухна. Щом се свестих от комата, нямаше кой да ми каже какво се бе случило нито с Гюдбран, нито с Дале.
— Какво имате предвид? Изчезнали ли са?
Очите на Мускен потърсиха прозореца.
— През този ден започна масирана руска офанзива, навсякъде цареше, меко казано, хаос. Когато дойдох в съзнание, окопът, където това се случи, отдавна се бе озовал в руски ръце. Ако Гюдбран е оцелял, вероятно щеше да попадне в лазарета на полк „Нурлан“, в Северния корпус. Същото важи и за Дале, ако е бил ранен. И аз би трябвало да съм там, но се съвзех на съвсем друго място.
— Името на Гюдбран Юхансен не фигурира в Регистъра на населението. Мускен вдигна рамене.
— В такъв случай сигурно гранатата го е убила. Така си помислих тогава и аз.
— И никога не сте се опитали да го откриете?
Мускен поклати глава.
Хари потърси наоколо нещо, което да подсказва, че Мускен пие кафе в дома си — кана, чаша. Над камината имаше снимка на жена в златна рамка.
— Озлобен ли сте заради случилото се с вас и другарите ви след войната?
— Що се отнася до наказанието — не. Реалист съм. Съдебното възмездие ме застигна, защото го налагаше политическата необходимост. Загубих война. Не се оплаквам.
Едвард Мускен внезапно се засмя — звучеше като кискаща се сврака — без Хари да разбере защо. После пак стана сериозен.
— Най-много ме заболя, задето ни заклеймиха като национални предатели. Но се утешавам с мисълта, че защитавахме родината с цената на живота си.
— Политическите ви убеждения оттогава…
— Питате дали са същите и днес?
Хари кимна и Мускен се усмихна суховато.
— Не е трудно да ви отговоря, инспектор Хуле. Не. Сгреших. Съвсем просто е.
— Имали ли сте по-късно контакти с неонацистките среди?
— Опазил ме Бог — не! Преди няколко години имаше някакви мероприятия на Хоксюн и един идиот от тях ми се обади и ме попита дали искам да отида и да говоря за войната. Май се наричат „Blood and Honour“80. Нещо подобно.
Мускен се наведе над масичката. В единия й ъгъл прецизно подреденият куп списания бе подравнен с ръбовете на плота.
— Какво всъщност цели ПСС този път? Да картотекира неонацистите ли? В такъв случай сте сбъркали адреса.
Хари, макар и несигурен колко информация ще разкрие, отговори пределно откровено:
— Не знаем какво целим.
— Звучи точно като онази ПСС, която познавам, да.
Пак се засмя като сврака. Звукът отекна висок и неприятен.
По-късно Хари щеше да стигне до извода, че сигурно комбинацията от този ехиден смях и факта, че не му предложиха кафе, изигра решаваща роля да зададе следващия си въпрос по следния начин:
— Как мислите са се чувствали децата ви, растейки край баща с минало на нацист? Дали е изиграло ключова роля за живота на Едвард Мускен-младши, който лежи в затвора с присъда за наркотици?
Хари видя гнева и болката в очите на стареца и веднага съжали за въпроса си. Нищо не му пречеше да научи каквото му бе нужно и без удар под пояса.
— Онзи процес беше същински фарс! — изсъска Мускен. — Адвокатът, който дадоха на сина ми, е внук на съдията, който ме осъди след войната. Искат да накажат децата ми, за да скрият собствения си срам от поведението си по време на войната. Аз…
Внезапно млъкна. Хари изчака за продължение, но такова не последва. Неочаквано, без всякакво предупреждение някой сякаш опъна халки от кучешка верижка в стомаха му. Усещането не се беше обаждало от известно време. Имаше нужда от питие.
— Някой от светците на последните дни ли? — уточни Хари.
Мускен вдигна рамене. Хари разбра, че темата е приключена за момента. Мускен погледна към часовника.
— Имате планове ли? — попита Хари.
— Ще се поразходя до хижата.
— Така ли? Далеч ли е?
— В Гренлан. Ще използвам времето, преди да се стъмни.
Хари се изправи. В преддверието се засуетиха в търсене на подходящи думи за сбогуване и Хари изведнъж се сети за нещо:
— Казахте, че през зимата на 1944-а са ви ранили край Ленинград и в края на лятото сте се озовали в Синсен Скуле. Къде бяхте през останалото време?
— Какво имате предвид?
— Току-що прочетох една от книгите на Евен Юл. Той е историк и се занимава с войната.
— Много добре знам кой е Евен Юл — натърти Мускен с неразгадаема усмивка.
— Пише, че полк „Норвегия“ е разпуснат при Красно село през март 1944-а. Къде се намирахте от март до пристигането ви в Синсен Скуле?
Мускен дълго не свали поглед от Хари. После отвори входната врата и погледна навън.
— Почти нулева проходимост — констатира той. — Карайте внимателно.
Хари кимна. Мускен се изправи, заслони очи с длан и се загледа с полуотворени очи към безлюдния хиподрум, където чакълестата писта изпъкваше като сива окръжност на фона на мръсния сняг.
