— Досетих се, че е станало нещо такова — констатира Принца. — Току-що си разкрил цялата ни операция на външен човек, Улсен. Ако не запълним пробойната веднага, с нас е свършено. Схващаш ли?
Свере Улсен не разбираше нищо.
Принца обясняваше, че мобилният му телефон е попаднал в чужди ръце, а звучеше по същия спокоен начин.
— Не си чул телефонен секретар, Улсен.
— А кого тогава?
— Нека го наречем врага.
— „Монитур“ ли? Да не би някой да ни следи?
— Въпросната личност е на път към полицията. Твоята задача е да я спреш.
— Моя ли? Аз само си искам парите и…
— Млъквай, Улсен.
Улсен млъкна.
— Касае се за Делото. Ти си добър войник, нали?
— Да, но…
— А добрият войник почиства след себе си, нали?
— Аз само предавах съобщенията между теб и стареца, ти беше…
— Особено когато войникът има висяща тригодишна присъда, която само поради процедурни грешки е сведена до условна.
— Откъде знаеш това? — Свере едва преглътна слюнката си.
— Не се тревожи за това. Искам само да разбереш, че ще загубиш поне толкова, колкото аз и останалите от братството.
Свере не отговори. Нямаше нужда.
— Погледни оптимистично на положението, Улсен. Това е войната. И няма място за страхливци и предатели. Пък и братството награждава войниците си. Към десетте хиляди ще получиш още четиридесет хиляди, като свършиш работата.
Свере се замисли. За облеклото, с което да отиде.
— Къде? — попита той.
— Площад „Скоус“ след двадесет минути. Вземи със себе си всичко необходимо.
— Не пиеш ли? — попита Ракел.
Хари се огледа. Последният танц изтанцуваха в такава интимна близост, че вероятно са предизвикали повдигнати вежди. Сега седяха на маса в дъното на столовата.
— Спрях алкохола — каза Хари.
Тя кимна.
— Дълга история — добави той.
— Имам достатъчно време.
— Тази вечер ми се слушат само весели неща — усмихна се той. — Нека да поговорим за теб. Имаш ли сили да говориш за детството си?
Хари очакваше тя да се засмее, но по лицето й се изписа тъжна усмивка.
— Майка ми почина, когато бяха на петнадесет, но с изключение на това мога да говоря за повечето неща.
— Съжалявам.
— Няма за какво. Беше необикновена жена. Но нали щяхме да си говорим само за забавни неща тази вечер…
— Имаш ли брат или сестра?
— Не. Само аз и баща ми сме.
— Значи е трябвало да се грижиш за него сама?
Тя го погледна изненадано.
— Знам какво е — обясни той. — И аз изгубих майка си. Баща ми седеше на един стол, втренчен в стената, години наред. Налагаше се буквално да го храня.
— Баща ми се занимаваше с голяма верига за строителни материали; създаде я от нищото и, както си мислех, беше целият му живот. Но той изгуби интерес към нея в нощта, когато мама почина. Продаде я, преди всичко да пропадне. И отблъсна от себе си всички свои познати. И мен включително. Превърна се в огорчен самотник.
Тя разтвори примирено ръце.
— Аз имах свой собствен живот. В Москва срещнах един мъж и татко се почувства предаден, понеже исках да се омъжа за руснак. Когато доведох Олег в Норвегия, се появиха много проблеми между баща ми и мен.
Хари стана и се върна с коктейл „Маргарита“ за нея и кола за себе си.
— Жалко, че не сме се запознали по време на следването, Хари.
— Тогава бях голям глупак — призна Хари. — Бях настроен агресивно към всички, които не харесваха любимите ми плочи и филми. Никой не ме харесваше. А и аз не харесвах никого.
— Не го вярвам.
— Откраднах го от един филм. Пичът, който го каза, сваляше Мая Фароу. Във филма, де. Никога не съм пробвал как ще прозвучи в реалния живот.
— Ами — тя замислено отпи от „Маргаритата“, — струва ми се добро начало. Но сигурен ли си, че не си му отнел нещо, като си го откраднал?
Те се засмяха; после говориха за хубави и лоши филми, за добри и несполучливи концерти, на които са присъствали, и постепенно Хари разбра, че трябва сериозно да коригира първото си впечатление от нея. Тя например бе обиколила земното кълбо сама на двадесет години, възраст, когато целият опит на Хари се свеждаше до неуспешно пътуване с влак и наченки на алкохолизъм.
Тя погледна часовника.
— Единадесет. Вкъщи ме чакат.
Хари усети как сърцето му замря.
— И мен — каза той и стана.
— Охо?
— Само едно чудовище под леглото ми. Нека те закарам до вас.
— Не е необходимо — усмихна се тя.
— На практика ми е по път.
— И ти ли живееш в Холменколен?
— Наблизо. Или не съвсем наблизо…
Тя се засмя пак.
— Значи, от другата страна на града. В такъв случай разбирам какво целиш.
Хари се усмихна глуповато. Тя сложи ръка на ръката му:
— Да ти помогна да запалиш колата, нали?
— Май си е тръгнал, Хелге — промърмори Елен.
Стоеше до прозореца, вече облякла палтото, и надзърташе между завесите. Долу улицата изглеждаше пуста; таксито, спряло преди малко там, изчезна с три приятелки в извънредно купонджийско настроение.
Хелге не отговори. Еднокрилата птица само премига два пъти и се почеса по коремчето със синигерския си крак.
Още веднъж се опита да се свърже с Хари по мобилния, но същият женски глас повтори, че телефонът е изключен или се намира извън обхват.
