Елен покри клетката с покривка, каза „лека нощ“, изгаси осветлението и излезе. По нейната улица нямаше никакви хора и тя забърза към булеварда, където в събота вечер гъмжеше от народ. Пред кафене „Фрю Хаген“ кимна за поздрав на неколцина, с които навярно е поприказвала малко някоя влажна вечер тук. Сети се, че обеща на Ким да му купи цигари и зави, за да слезе към магазина „7-Илевън“. Видя още едно лице, което бегло си спомняше, и по навик се усмихна, защото и той я гледаше.
В „7-Илевън“ се сепна и се замисли дали Ким пуши „Кемъл“ или „Кемъл лайт“, тогава й хрумна, че са заедно едва съвсем отскоро; че имат да научават още много неща един за друг. И че за пръв път в живота й това не я плаши, а го очаква с нетърпение. Чисто и просто беше ужасно щастлива. Мисълта, че той лежи гол в леглото само на три преки от нея, я изпълни със сладострастно лениво желание. Реши да вземе „Кемъл“; чакаше нетърпеливо да я обслужат. Вън на улицата избра прекия път по поречието на Акершелва.
С изненада установи как дори и в големия град кипящата тълпа бързо отстъпва място на пълно безлюдие. Изведнъж чуваше единствено клокоченето на реката и снега, жално скърцащ под ботушите й. Оказа се прекалено късно да съжали за прекия път, като разбра, че наоколо отекват не само нейните стъпки. Вече чуваше и дишането му, тежко и запъхтяно. Изплашен и ядосан, помисли си Елен и на мига осъзна в каква голяма — може би смъртна — опасност се намира. Не се обърна, направо започна да тича. Крачките зад нея я последваха със същата скорост. Опитваше се да бяга бързо и спокойно, да не се паникьосва и да не размахва ръце и крака. Не бягай като вещица, помисли си тя и сграбчи флакончето с газ в джоба на палтото си, но стъпките неумолимо я застигаха. Молеше се само да успее да стигне до самотния конус светлинна на пешеходната зона с надеждата там да се спаси, макар да знаеше, че се самозалъгва. Точно под лампата върху рамото й се стовари първият удар и я запрати настрани в снежната пряспа. Вторият удар парализира ръката й и флакончето с газ се изплъзна от дланта й. Третият строши капачката на коляното й, но от болките викът и с все още безмълвно стаен в гърлото й, а артериите по прозрачната кожа на врата й се издуха. На жълтата улична светлина видя как той вдигна бухалката. Позна го — този мъж видя при завоя пред „Фрю Хаген“. Полицайката в нея забеляза късото му зелено яке, черните кубинки и маскировъчната шапка. Първият удар по главата парализира зрителните нерви и пред очите й падна непрогледен мрак.
Пръстите й заопипваха снега в търсене на нещо за което да се хване. Вторият удар засегна задната част на главата й.
Хари спря на наклона към къщата на Ракел Фауке. Бялата лунна светлина придаваше на кожата й нереален, мъртвоблед оттенък и дори в полутъмното купе на колата Хари успя да забележи по очите й колко е изморена.
— Това беше — обади се Ракел.
— Да. И това мина — съгласи се Хари.
— Много бих искала да те поканя горе, но…
Хари се засмя.
— Едва ли Олег би одобрил подобна постъпка.
— Олег сънува сладки сънища, но мисля за бавачката му.
— Каква бавачка?
— Бавачката на Олег е дъщеря на един от ПСС. Моля те да не ме разбираш погрешно, но нямам сили да изтърпя всевъзможни слухове в службата.
Хари заби поглед в стрелките и лампичките на таблото. Стъклото на скоростомера се бе пропукало и Хари изпитваше съмнение, че бушонът на сигналната лампа за налягането на маслото е изгорял.
— Олег е името на сина ти ли?
— Да, а ти какво си помисли?
— Ами. Помислих, че говориш за приятеля си.
— За кой приятел?
— Родих Олег в Москва — обясни тя. — Баща му и аз живяхме заедно две години.
— Какво се случи?
Тя вдигна рамене.
— Нищо. Просто вече не бяхме влюбени един в друг. И аз се върнах в Осло.
— Значи ти си…
— Самотна майка. А ти?
— Сам, просто сам.
— Преди да започнеш работа при нас, някой спомена нещо за теб и жената, с която сте работили в един кабинет в Отдела за борба с насилието.
— Елен ли? Не. Бяхме само добри приятели. Още сме добри приятели. Тя продължава да ми помага от време на време.
— В какво?
— В работата ми.
— А, да, в работата.
Тя пак погледна часовника.
— Да ти помогна ли да отвориш вратата? — попита Хари.
Тя се усмихна, поклати глава и блъсна вратата с рамо. Пантите изскърцаха.
В утихналия квартал се чуваше само лекото шумолене на стари смърчове. Тя направи крачка в снега.
— Лека нощ, Хари.
— Само още нещо.
— Да?
— Защо при предишното ми посещение не ме попита какво искам от баща ти? Попита само с какво можеш да ми бъдеш полезна.
— Професионален навик. Избягвам да задавам въпроси за неща, които не са свързани с мен.
— Още ли не си любопитна?
