Тя се облегна назад на дивана, а мисълта й препускаше. Трябваше да е свършило, по дяволите! Трябваше всичко вече да е свършило.
Вдигна поглед към тавана. Стените бяха бежови, но таванът бе от чисто бяла мазилка с груба текстура. Малки зрънца, стърчащи от нея.
— Може би има начин — каза тя най-после като затвори очи.
Кайл не отговори веднага.
— Какво? — каза той, като че ли не беше чул ясно.
Хедър въздъхна дълбоко и го погледна.
— Може би има начин — повтори тя. — Начин, по който можеш, е, не да говориш с Мери, разбира се, но все пак, да се помириш с нея. — Тя замълча. — И начин, по който да разбереш защо не е нужно да правим каквото и да е с Гурджиеф.
Кайл объркан присви очи.
— Какво? — отново каза той.
Хедър извърна очи, опитвайки се да измисли как да обясни всичко.
— Щях да ти кажа съвсем скоро — чувстваше нужда да изгради своята защита от самото начало. — Наистина щях да ти кажа.
Това обаче не беше вярно или поне не беше сигурно. Тя се беше борила дни наред, несигурна как или дали да продължи. Да, тя беше казала на Беки, но също така я беше накарала да се закълне, че ще го пази в тайна. Не се гордееше с начина, по който действаше; да, залогът беше голямата наука; да, имаше фундаментални истини, които трябваше да се споделят. Но как се предполагаше, че трябва да реагира човек? Как се боравеше с откритие от такава величина?
Хедър се обърна с лице към Кайл. Той все още я гледаше скептично.
— Открих какво означават посланията на извънземните — тихо каза тя.
Очите му се разшириха.
Хедър вдигна ръка.
— Не всичко, разбираш ли, но достатъчно.
— Достатъчно за какво?
— За да построя машината.
— Каква машина?
Тя леко отвори уста, после издиша, чувствайки как въздухът издува бузите й.
— Машина за достъп до… колективния ум.
Кайл, слисан, наклони глава.
— Това са се опитвали да ни кажат извънземните. Индивидуалността е илюзия; всички ние сме част от едно по-голямо цяло.
— Теоретично е така — каза Кайл предпазливо.
— Не. Не. В действителност. Вярно е — всички теории, за които говорихме вчера, са верни. Зная го, знам го със сигурност. Посланията, те бяха нещо като чертежи за четириизмерен уред, който…
— Който какво?
Хедър отново затвори очи.
— Който позволява на един индивид да се потопи в човешкото колективно несъзнателно — в действителния, буквално общия ум на човечеството.
Кайл прехапа долната си устна, но не каза нищо в продължение на няколко секунди.
— Как изгради такова нещо?
— Нямаше да мога сама. Но един приятел от Механичния инженерен отдел ми помогна.
— И това нещо работи?
— Да, работи — кимна Хедър.
Кайл помълча малко, а после каза:
— И ти… ти какво направи? Свърза се с колективния ум?
— Нещо повече. Плувах из него.
— „Плува“ — повтори Кайл, като че ли не можеше да разбере думата в този контекст.
Хедър кимна отново.
Кайл пак замълча.
— Времето беше трудно за всички нас — започна той. — Не съзнавах, съжалявам, скъпа, не съзнавах какво ти коства всичко това.
Хедър не можа да сдържи усмивката си. И бащата като дъщерята.
— Ти не ми вярваш.
— Аз, е, аз…
Усмивката на Хедър се стопи. Съжали, че не бе предвидила да донесе вкъщи със себе си видеозаписа със сгъващия се тесеракт.
— Ще ти покажа. Ще ти покажа още днес. Съоръжението е в моя офис.
— Кой друг знае за това?
— Никой, освен мен и Беки.
Кайл все още изглеждаше неубеден.
— Зная, че трябваше да ти кажа по-рано. Щях да го направя миналата вечер. Но това няма как да се сравни с нещо, което можеш да си представиш. То ще промени всичко. Личната тайна престава да съществува.
— Какво?
— Мога да имам достъп до всекиго — да намеря неговите спомени, неговата личност, архива на това, което е. Аз…
— Да?
Тя сведе очи.
— Аз се свързах с твоя ум, разрових се из твоите спомени.
Кайл леко се отдръпна от нея.
— Това… това не е възможно.
Хедър отново затвори очи, борейки се със срама, който я заливаше.
— Ти си купи хот-дог със запечен лук от един продавач на улица „Сейнт Джордж“.
Очите на Кайл отново се разшириха.
— В твоя летен курс в групата по изкуствен интелект има една студентка на име Кейси. Ти си помисли за нея, че е гадже. „Гадже“ — точно тази дума си помисли. Това издава възрастта ти, да знаеш — днес се казва „парче“, нали? Така говорят младите хора: „Тя е страхотно парче“.
— Ти си ме шпионирала.
Хедър поклати глава.
— Не съм те шпионирала, поне не в познатия смисъл.
— Но…
— Ти си мислиш, че бедрата ми са отпуснати — това е още един пряк цитат. Ако изобщо си джентълмен, никога не би казал това на някого.
Ченето на Кайл увисна.
— Технологията работи. Ще можеш да видиш защо съм я пазила в тайна, поне до момента. Твоят интимен свят, интимният свят на който и да е; комбинацията за заключване на която и да е ключалка; паролата ти — всичко може да бъде извлечено с тази технология от твоя ум, от ума на който и да е. Повече не съществуват никакви тайни.
— И ти си изпробвала моя ум, без да ми кажеш? Без мое разрешение?
Хедър сведе очи.
— Съжалявам.
— Това е невероятно. Това е прекалено.
— Не всичко е лошо — каза Хедър. — Имах възможност да докажа, че не си наранил Беки или Мери.
