— Да докажеш? — Гласът на Кайл стана остър. — Не си ми имала доверие, не си ми вярвала?
— Съжалявам, но… но те са мои дъщери. Не можех да избирам между тебе и тях. Трябваше да зная — да зная със сигурност, за да мога да започна нови опити за спасяване на нашето семейство.
— Господи — промълви Кайл. — Господи!
— Съжалявам — повтори тя.
— Как си могла да криеш това от мен? За бога, как си могла да криеш това от мен?
Хедър почувства, че гневът в нея се надига. Канеше се да му го върне: Как си могъл да криеш сексуалните си фантазии от мен? Каза ли ми, че мразиш майка ми? Позволи ли ми да разбера какво чувстваш по отношение на това, че още не съм направила кариера, че не допринасям за финансовото ни положение, колкото тебе? Разкри ли пред мен твоите чувства към Бога?
Как си могъл да пазиш толкова тайни от мен година след година, десетилетие след десетилетие, четвърт век в лъжи?
Как си могъл да пазиш скрито всичко това?
Хедър преглътна, възвръщайки самообладанието си. А след това един сподавен, лишен от хумор смях изскочи от пресъхналото й гърло. Всичко, което току-що си бе помислила — собственият й гняв, собствените й потискани чувства — съвсем скоро щяха да бъдат ясни за него. Беше неизбежно; нямаше начин да го предотврати — нямаше начин той да потисне изкушението, което щеше да мисли, че е негово право, че е съвсем честно да си го върне, след като влезе в конструкцията.
Тя сви леко рамене.
— Съжалявам.
Той пак се помести на дивана, като че ли се канеше да стане.
— Но — започна тя, — не виждаш ли? Не разбираш ли? Това не е само твоят ум или моят, до който можеш да се докоснеш. Това се отнася за всеки ум — включително и онези, които вече не са активни.
Тя протегна ръката и взе неговата. Пръстите му бяха неподвижни.
— Виж, това все още не съм го опитвала, но може би ще се получи. Може би ще успееш да се докоснеш до ума на Мери — до неговия архив, до съхранената версия.
Тя стисна ръката му, като леко я разтърси, търсейки в очите му отговор.
— Навярно ще можеш да се помириш с нея.
Кайл учудено повдигна вежди.
— Зная, че не е свършило — каза Хедър. — Но може би ще свърши. Може би ще е съвсем скоро. Може би ще съумеем да положим всичко в покой — всички демони, всичкото лошо за нас време.
— И какво ще стане после? — попита Кайл. — Какво ще последва?
Хедър отвори уста да отговори, но бързо я затвори, осъзнавайки, че няма и най-малка представа.
В мига, в който влязоха в офиса на Хедър, проблемът стана очевиден. Кайл беше твърде едър, за да се вмъкне в конструкцията.
— По дяволите! — изруга Хедър и сви извинително рамене. — Боя се, че ще трябва да изградим нова.
— Колко време ще отнеме?
— Няколко дена. Ще се обадя на Пол и…
— Пол? Кой е той?
Хедър замълча. Би могла да каже, че е човекът от Отдела по механично инженерство, но…
Но имаше още нещо. И вече нямаше смисъл да го пази в тайна от Кайл — това или което и да е.
— Ти си го срещал — предпазливо каза Хедър. — И двамата сте били в комитета на Центъра Готлийб.
— Не си го спомням.
— Той те помни.
Кайл нищо не каза, но Хедър знаеше от своя контакт с ума му, че мрази тези ситуации. Кайл се набиваше на очи: червеникавата брада, черната коса, римският нос. Хората наистина го запомняха, а това само го правеше по-чувствителен за своята външност.
— Както и да е — каза Хедър, — той е инженерът, който ми помогна да изградя конструкцията. Но дори и той не знае за какво служи тя. И…
— Да?
Тя леко сви рамене.
— Прекарахме известно време заедно. Той ме харесваше.
Кайл се стегна.
— А ти, ти харесваше ли го?
Хедър съвсем леко кимна.
— След като се свържеш с колективния ум, ще го откриеш, да, изпитах желание в сърцето си.
Тя погледна за миг към пода, после отново вдигна очи.
— Ще ти кажа истината, Кайл. Ужасно се страхувам. Ние двамата минахме през ада, ти и аз, и това почти разруши брака ни. — Тя направи пауза. — Но не зная дали ще оцелеем след това. Не зная какво ще мислиш за мен, след като проникнеш в ума ми.
Лицето на Кайл беше безизразно.
— Помни само, че те обичам — каза Хедър и пое дълбоко въздух: — А сега да отидем при Пол.
Беше тривиална работа да се програмира наново робота, за да направи нов комплект плочки, сто и петдесет процента по-големи от старите. Пол обаче не разбираше защо им бяха необходими, особено когато Кайл подписа този път платежното нареждане. До събота новите плочки бяха готови.
Кайл, Хедър и Беки работиха заедно при сглобяването им; тази конструкция изградиха в лабораторията на Кайл, в която имаше много повече свободно място и таванът бе по-висок. Беше толкова величествено — да изграждат извънземно съоръжение! — и все пак през цялото време Кайл мислеше колко е хубаво и тримата да вършат нещо пак заедно.
— Какво правите? — попита Чийтах. Неговите очи ги наблюдаваха от конзолата.
— Тайна — усмихна се Беки, докато скачваше две плочки заедно.
— Аз мога да пазя тайна — каза Чийтах.
— Той наистина може — потвърди Кайл като вдигна поглед от купчината плочки пред него.
Чийтах чакаше търпеливо и накрая Хедър му разказа за колективния ум и за средството на кентавърийците, с което можеше да се стигне до него.
