Превлов остана сам. Той огледа хората си, после вдигна поглед към Пит. По лицето му беше изписано примирение, примирение с поражението и смъртта. Той кимна за поздравление към Пит, после бавно извади автомата от кобура си и започна да стреля в тъмнината. Изпразни пълнителя си и остана на място в очакване на искрата от оръжие, готов да посрещна болката, която неминуемо щеше да последва. Но ответен изстрел не дойде. Залата беше притихнала. Като че ли всичко се бе уталожило. И точно тогава му проблесна прозрението. Той не беше нарочен да умре. Намираше се в капан и попадна в него също тъй наивно, както дете би влязло в бърлогата на тигър.
Едно име започна да се забива право в сърцето му и да му се присмива с безкрайното си повторение:
Марганин… Марганин… Марганин…
Морският тюлен обикновено се описва като воден месояден бозайник с ципести плавници и мека козина, но призрачните фантоми, които изведнъж се появиха около Превлов и проснатите на пода охранители, имаха съвсем бегла прилика с техните съименници. Тюлените на Военноморските сили на Съединените щати бяха членове на изключително елитна бойна група, обучена за всяка фаза на дадена битка — от подводно унищожаване до война в джунгла.
Те бяха петима, облечени с катраненочерни гумирани леководолазни костюми, качулки и тесни ботуши с равни подметки. Целите им лица бяха оцветени в черен като абанос цвят и беше невъзможно да се определи докъде свършваха костюмите им и откъде започваше плътта. Четирима мъже носеха автоматични пушки М-24 със сгъваема дървена част, а петият стискаше здраво „Стоунър“ — грозно на вид оръжие с двойна цев. Единият от Тюлените се отдели от групата и помогна на Пит и Дана да се изправят на крака.
— О, боже! — изстена Дана. — Сега цял месец ще бъда в синини. — В продължение на пет шеметни секунди тя разтри натъртеното си тяло, забравила напълно, че шубата на Пит се е разтворила. Когато го осъзна и когато видя мъжете от охраната проснати в уродливи смъртни пози, гласът й спадна до шепот.
— О, каква гадост… каква гадост…
— По моему спокойно може да се каже, че дамата оцеля — каза Пит с полуусмивка. Той се ръкува с Тюлена, после го представи на Сандекър, който се бе хванал за опора за рамото на Джордино.
— Адмирал Сандекър, разрешете да ви представя нашия спасител, лейтенант Фъргъс от Тюлените на Военноморските сили на Съединените щати.
Сандекър отвърна на енергичния поздрав на Фъргъс с любезно кимване, пусна рамото на Джордино и изопна тяло като бастун.
— А кораба, лейтенант, кой командва кораба?
— Ако не бъркам, сър, вие…
Думите на Фъргъс бяха прекъснати от нови отекващи изстрели някъде от дълбокото дъно на кораба.
— Последното упорито протакане — усмихна се Фъргъс. Белите му зъби блестяха като неонова реклама в среднощен час. — Корабът е в безопасност, сър. Твърдо ви го гарантирам.
— А екипажът по изпомпването?
— Той е жив и здрав и отново си върши работата.
— Колко души са под ваше ръководство?
— Две бойни единици, адмирале. Общо десет души заедно с мен.
— Само десет ли казахте? — повдигна вежди Сандекър.
— Обикновено за нападение от този род — заговори делово Фъргъс — сме използвали и само една бойна единица, но адмирал Кемпър реши за по-сигурно да удвоим силата си.
— Военноморските сили бележат напредък, откакто съм на служба — рече замислено Сандекър.
— Някакви произшествия? — поинтересува се Пит.
— Допреди пет минути имаме двама ранени, но не сериозно и един липсва.
— Откъде изникнахте? — Въпросът излезе от устата на Мъркър, който, обърнат през рамо, гледаше с неприязън към един изтощен Тюлен. — В района няма кораб, не се видя и самолет. Как…?
Фъргъс погледна въпросително Пит. Последният кимна.
— Разрешавам ви да уведомите нашия бивш колега за обстоятелствата в живота, лейтенант. Той може да размишлява над отговорите ви, докато седи в килия на смъртта.
— Трудно се качихме на борда — прие да поясни Фъргъс. — Минахме на петнайсет метра под повърхността на океана през торпедните апарати на ядрена подводница. Тъкмо тогава загубих единия от хората си. Морето беше ужасно бурно. Вероятно някоя вълна го е блъснала в корпуса на „Титаник“, докато ние се редувахме да се качваме на борда по стълбите, пуснати от Пит.
— Странно, че никой не ви е видял да се качвате — смънка Спенсър.
— Няма нищо странно — рече Пит. — Докато помагах на лейтенант Фъргъс и групата му да прехвърлят преградите на задната товарна палуба, а после да ги скрия в някогашната каюта на главния стюард на палуба В, вие се бяхте събрали в гимнастическия салон и очаквахте сърцераздирателната ми реч за личното пожертвувание.
Спенсър поклати глава.
— Да ни будалкаш всички от толкова време.
— Не мога да не ти го призная — обади се Гън. — Наистина успя да ни заблудиш.
