— Съжалявам, че единствените встъпителни фанфари, които мога да предложа, са обстрелванията на вълните в корпуса, но бъди търпелив към мен и въпреки това стани и се поклони, Дръмър. Това може да се окаже последното ти повикване на бис, преди да се изпечеш на електрическия стол.
— Бен Дръмър! — ахна Гън. — Не мога да повярвам. Той, който стои там пребит и целият в кръв заради убийството на Удсън!
— Местен колорит — отбеляза Пит. — Беше твърде рано да се вдигне завесата на самоличността му, поне докато не бъдем всички ние хвърлени в морето. Дотогава на Превлов щеше да му е нужен информатор, който да надуе свирката, в случай че на някого от нас му хрумне да превземе обратно кораба.
— Той ме измами — обади се Джордино. — Работеше по-неуморно от другите двама от смяната, за да поддържа „Титаник“ в плаващо положение.
— Наистина ли? — взе отново думата Пит. — Естествено, че даваше вид на работещ без дъх, дори успя да изкара пот на челото си и да се омърля, но ти какво видя да е свършил, откакто се качихме на борда?
Гън поклати глава.
— Но той… по-скоро аз си мислех, че работи денонощно за оцеляването на кораба.
— За оцеляването на кораба ли, глупости! Дръмър търчеше наоколо с портативна ацетиленова горелка, за да прави дупки по дъното му.
— Не ми го побира ума — каза Спенсър. — Защо ще пробива кораба, след като добрите му руски приятели искат също да го докопат.
— Отчаян риск, за да забавят влекачите — отвърна Пит. — Моментът беше критичен. Единствената възможност на руснаците да се качат на борда с известен успех, беше по време на затишието на урагана. Умно измислено. На нас не ни дойде наум. Ако влекачите бяха изтеглили корпуса без усложнения, щяхме да се разминем със затишието с трийсет мили. Но благодарение на Дръмър нестабилността на накланящия се корпус оплеска работата на влекачите. Преди да бъде срязано въжето, то се отклони от посоката си и принуди влекачите да намалят скоростта си до минимум, за да овладеят движението на корпуса. И както виждате, самото присъствие на Превлов и бандата му главорези потвърждава успеха на усилията на Дръмър.
Истината започна да излиза наяве. Наистина никой от спасителния екип не можеше да свидетелства, че Дръмър е работил робски с някоя помпа или е предложил да поеме неговия дял от тежкия труд. Излезе наяве също, че той винаги действаше сам и се показваше само за да излее безпокойството си, че не може да се справи с препятствията, които явно са му пречели на проучвателната му обиколка на кораба. Всички гледаха Дръмър, сякаш беше същество от друг свят и чакаха, надяваха се да чуят от него думи на протест и опровержение.
Не последва нито опровержение, нито сърцераздирателно оправдание за невинност, само искрица на раздразнение проблесна в очите му и изчезна бързо, както се бе появила. Преобразеността на Дръмър беше направо смайваща. Дълбокото униние в погледа му се бе изпарило, той изведнъж доби святкаща острота. Стопи се и ленивата извивка в ъгълчетата на устните му, нямаше я вече и отпуснатата поза на безразличие на тялото му. Мястото на вялата фасада зае мъж с изправени рамене и почти аристократичен вид.
— Позволи ми да ти кажа, Пит — заговори Дръмър с точно премерен тон, — че твоите наблюдателни способности биха били гордост за всеки първокласен шпионин. Ти обаче не откри нищо, което действително да промени положението.
— Я виж ти! — възкликна Пит. — Нашият бивш колега изведнъж загуби южняшкия си акцент.
— Преодолях го доста добре, не мислиш ли?
— Не само това си преодолял, Дръмър. Някъде в твоята многообещаваща кариера си успял да научиш как да се добираш до тайни и да убиваш приятели.
— Задълженията на занаята — рече Дръмър. Той се бе отделил от спасителния екип и сега стоеше до Превлов.
— Кажи ми кой от двамата си, Злато или Сребро?
— Това вече няма значение — сви рамене Дръмър. — Аз съм Злато.
— Значи Сребро е брат ти.
Самодоволният израз на Дръмър се вкамени.
— Нима и това знаеш? — попита той бавно.
— След като веднъж те нацелих, предадох събраните факти, колкото и оскъдни да бяха, на ФБР. Трябва да ги връча на Превлов и другарите му в Съветското военноморско разузнаване. Те бяха скалъпили фиктивна история за теб, която беше толкова американска колкото ябълков сладкиш, или да бъда по-точен, джорджиански прасковен сладкиш, и привидно толкова истинска, колкото конфедеративния флаг. Но Федералното бюро проникна най-накрая през фалшивите документи, удостоверяващи безупречното ти разрешително за лице, непредставляващо опасност за сигурността на държавата и проследиха миналото ти до дома ти в Халифакс, Нова Шотландия, където сте родени ти и брат ти… с разлика от десет минути, ще добавя.
— Боже мой! — промълви Спенсър. — Близнаци!
— Да, но не еднояйчни. Те дори и като братя не си приличат.
— В такъв случай е много просто единият близнак да е следван от другия — отбеляза Спенсър.
