Никой не помръдна. Всички стояха като вкоренени, смръзнали, хипнотизирани от тази негостоприемна, квадратна черна дупка. Отвътре се разнесе миризма на плесен.
Лъски първи възвърна говора си.
— Господи, какво е това? Каква, по дяволите, е тази миризма.
— Дайте ми светлина — нареди Пит на работника.
Някой подаде флуоресцентно ръчно фенерче. Пит го включи и зашари със синьо-белия лъч във вътрешността на трезора.
Мъжете видяха десет дървени сандъка, здраво закрепени с яки кожени ремъци. Видяха също и още нещо, нещо, което накара всички лица да пребледнеят като призраци. Това бяха мумифицираните останки на човек.
Той лежеше в единия ъгъл на трезора, със затворени и хлътнали навътре очи; кожата му беше черна, като старо катранено платно върху покрив на склад. Мускулната тъкан беше сгърчена върху скелета, а тялото от главата до петите беше покрито с плесен. Приличаше на мухлясало парче хляб. Само бялата коса и брадата му бяха изцяло запазени. Локва от лепкава течност се разстилаше около тленните останки и овлажняваше атмосферата, сякаш ведро с вода беше лиснато върху стените на трезора.
— Както и да е, той е още мокър — промърмори Кемпър, чието лице представляваше маска на ужаса. — Как е възможно това след толкова време?
— Съдържанието на водата съставлява повече от половината тегло на човешкото тяло — отвърна тихо Пит. — Просто не е имало достатъчно въздух, затворен в трезора, за да може да се изпари цялата течност.
Донър се извърна, отвратен от страховитата сцена.
— Кой ли е бил той? — успя да попита той, преборвайки се с напъна да повърне.
Пит погледна безстрастно към мумията.
— По моему ще открием, че името му е Джошуа Хейс Брюстър.
— Брюстър ли? — прошепна Сийграм и в очите му се изписа див страх.
— Защо не? — каза Пит. — Кой друг освен него е знаел за съдържанието на трезора?
Адмирал Кемпър поклати глава слисан от почуда.
— Можете ли да си представите — каза благоговейно той, — как ли е умирал в тази черна дупка, докато корабът е потъвал в дълбините на морето?
— Хич не ми трябва да се замислям за това — обади се Донър. — Достатъчно ми е, че ще имам най-малко един месец кошмари всяка нощ.
— Противно е наистина — произнесе с усилие Сандекър. Той огледа тъжното, разбиращо изражение по лицето на Пит. — Ти си знаел за трупа?
Пит кимна.
— Бях предупреден от капитан първи ранг Бигалоу.
Сандекър му хвърли изпитателен поглед, но си замълча и се обърна към един от корабостроителните работници.
— Обадете се в отдела за смъртни случаи и им кажете да дойдат да приберат това тук. После разчистете мястото и го охранявайте до второ нареждане.
Работниците нямаха нужда от допълнително подканяне. Изчезнаха от товарния трюм като по магия.
Сийграм сграбчи ръката на минералога със сила, която стресна Лъски.
— Е, Хърб, сега е твой ред.
Лъски влезе колебливо в кухината, прескочи мумията и отвори с лост единия от сандъците с руда. После инсталира съоръженията си и започна да анализира съдържанието. След известно време, което се стори цяла вечност на мъжете, които крачеха пред трезора, той вдигна поглед, а очите му изразяваха пълно недоумение.
— Това тук е напълно негодно.
Сийграм пристъпи по-близо.
— Я повтори.
— Напълно негодно е. Няма ни най-малка следа от бизаний.
— Провери друг сандък — задъхан от нетърпение го подкани Сийграм.
Лъски кимна и се зае с работата. Но същата история се повтори и със следващия сандък, и със следващия, докато съдържанието на всичките десет не беше разпръснато навсякъде.
Лъски изглеждаше така, сякаш беше получил апоплектичен удар.
— Боклук… чист боклук — заекна той. — Нищо, освен обикновен чакъл, какъвто можеш да намериш под всяка улична настилка.
Думите на смутения Лъски затихнаха и в трюма на „Титаник“ настъпи тежка, дълбока тишина. Пит безмълвно сведе поглед. Всички очи останаха приковани в натрошените камъни и счупените сандъци, а вцепенените им съзнания се опитваха да възприемат ужасяващата действителност, страшната, неопровержима истина, че всичко дотук — изваждането на лайнера, изтощителният труд, астрономическите суми, смъртта на Мънк и Удсън — е било за нищо. Бизаният не се намираше на „Титаник“ и никога не се е намирал тук. Те бяха жертви на чудовищно жестока шега, която някой им беше изиграл преди седемдесет и шест години.
Сийграм беше този, който най-накрая наруши тишината. В окончателното пламване на лудостта, той се захили в сивата светлина, хиленето му прерасна в смях, наподобяващ вика на вещаещия смърт дух, който се блъсна в стоманените стени. После той се втурна през вратата на трезора, грабна едно парче скална отломка и удари Лъски в слепоочието. Червени пръски обагриха жълтите дървени сандъци.
Обзет от пристъп на зловеща истерия, той продължи да се смее и когато се спъна и падна върху разложения труп на Джошуа Хейс Брюстър, и когато сграбчи мумифицираната глава и започна да я блъска в пода, докато тя се отскубна от врата и остана в ръцете му.
