— Много хитро — отбеляза Марганин с поглед във вестника. — Нещо друго?
— Това е за сбогом — промълви дебелият мъж.
— За сбогом ли?
— Да. Достатъчно дълго ти бях връзка. Дори прекалено дълго. Стигнахме доста далече ти и аз, за да проявяваме небрежност за сигурността ни точно сега.
— Кой ще е новата ми връзка?
— Още ли живееш в казармата на флотата? — вместо отговор попита дебелият.
— Казармата ще си остане моят дом. Нямам намерения да привличам подозрения като голям прахосник и да живея в луксозен апартамент като Превлов. Ще продължавам да водя спартански живот, като разчитам само на заплатата от Съветските военноморски сили.
— Чудесно. Моят заместник е вече определен. Той ще бъде прислужникът, който чисти офицерските апартаменти в твоята казарма.
— Ще ми липсваш, стари приятелю — каза бавно Марганин.
— И ти на мен.
Настъпи дълго мълчание. После дебелият мъж заговори отново.
— Господ да те благослови, Хари.
Когато Марганин сгъна вестника и го остави настрана, дебелият си беше отишъл.
— Ей там е нашата крайна цел, там вдясно — съобщи пилотът на вертолета. — Ще кацна на пасището, дето е точно срещу черквата, оттатък пътя.
Сандекър погледна през прозореца. Беше сива, мрачна утрин и меки одеяла от мъгла се стелеха над по-ниските места на малкото селце. Тих междуселски път се виеше покрай няколко старинни къщи, живописна каменна стена го опасваше от двете страни. Пилотът направи остър завой покрай черковната камбанария и Сандекър се вцепени.
Той хвърли поглед към Донър на седалката до него. Донър се бе вторачил право напред. Пред него, на мястото до пилота, седеше Сид Коплин. Минералогът беше повикан отново за тази последна задача на секцията Мета, тъй като Хърб Лъски още не се бе възстановил напълно, за да пътува.
Сандекър усети лекия удар, когато шейните докоснаха земята и секунда по-късно пилотът изключи двигателя, а перките на ротора продължиха да се въртят по инерция до пълен покой.
В настъпилата тишина след полета от Лондон гласът на пилота прозвуча неочаквано високо.
— Пристигнахме, сър.
Сандекър кимна и слезе през страничната врата. Пит ги чакаше и тръгна към него с протегната ръка.
— Добре дошъл в Саутби, адмирале — каза той с усмивка.
Докато се ръкуваше с него, Сандекър също се усмихваше, но лицето му остана сериозно.
— Следващия път, когато изчезнеш, без да ме уведомиш, считай се за уволнен.
Пит се престори на обиден и се обърна да поздрави Донър.
— Мел, радвам се да те видя.
— Аз също — отвърна сърдечно Донър. — Струва ми е, че вече си се срещал със Сид Коплин.
— Да, случайно — Пит се ухили. — Но никога не сме се запознавали официално.
Коплин пое ръката на Пит с две ръце. Той трудно можеше да се оприличи на онзи умиращ мъж, когото Пит беше намерил в снеговете на Нова земя. Ръкостискането на Коплин беше силно, а очите му — будни.
— Сбъдна се най-голямото ми желание — заговори той с прочувствен глас, — някой ден да имам възможност лично да ви благодаря, че спасихте живота ми.
— Радвам се да ви видя в добро здраве. — Това беше единственото, което успя да смотолеви Пит. Той погледна притеснено надолу.
Боже мой, помисли си Сандекър, ама този човек наистина се смути! Не беше и сънувал, че някога ще види как Дърк Пит скромничи. Адмиралът избави Пит, като го хвана за ръка и го поведе към селската черква.
— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Сандекър. — Британците се мръщят, когато американски военни идват да им разкопават гробищата.
— Наложи се президентът да се обади лично по телефона на министър-председателя, за да прескочим през бюрократичната бариера за разрешаване на ексхумация — добави Донър.
— Ще се уверите, че притесненията си заслужаваха труда — отбеляза Пит.
Те стигнаха до пътя и го пресякоха. После минаха през старинна врата от ковано желязо и влязоха в гробището, разположено около енорийската черква. Известно време вървяха мълчаливо и четяха надписите върху изтритите от времето надгробни плочи.
След това Сандекър махна с ръка към малкото селце.
— Толкова е отдалечено от утъпкания път. Как стигна дотук?
— Чист късмет — отвърна Пит. — Когато започнах да проследявам придвижването на колорадците от Абърдийн нататък, още нямах представа като как Саутби ще се вмести в мозайката. Ако си спомняте, последното изречение в дневника на Брюстър гласеше: „Как копнея да се върна в Саутби“. А според капитан Бигалоу, последните думи на Брюстър, преди да се затвори в трезора на „Титаник“, били: „Благодаря на Бога за Саутби“. Единственото, което ми подсказа нещо, и то съвсем оскъдно, беше, че Саутби ми прозвуча като английско име и така започнах да налучквам, доколкото можех следата, оставена от миньорите до Саутхемптън…
— Следвайки надписите върху гробовете им — довърши мисълта му Донър.
— Бяха същински пътепоказатели — потвърди Пит. — Те, както и фактът, че в дневника на Брюстър бяха записани точните дати и места на тяхната смърт с изключение тези на Алвин Коултър и Върнън Хол. Къде почива Коултър си остана загадка, но Хол лежи тук, в селското гробище на Саутби.
— Значи си го открил на картата.
