— Не, селцето е толкова малко, че не са го отбелязали дори и с точица в пътеводителя „Мишлен“. Съвсем случайно забелязах една стара, забравена, изписана на ръка табела, забучена преди много години на главния път от някой фермер, във вид на обява за продажба на дойна крава. Указанията й сочеха, че фермата се намира на три километра източно по най-близкия селски път за Саутби. Последните парченца от мозайката започнаха да си идват на място.
Те продължиха да вървят мълчаливо към мястото, където стояха трима мъже. Двама от тях носеха обичайните за местните фермери дрехи, а третият беше в униформа на селски полицай. Пит ги представи набързо, след което Донър тържествено подаде на полицая заповедта за ексхумация.
Всички погледнаха към гроба. Надгробният паметник се издигаше от едната страна на каменна плоча, поставена върху погребания. Надписът върху камъка гласеше простичко:
ВЪРНЪН ХОЛ
Починал на 8 април 1912
ПОЧИВАЙ В МИР
В средата на сводестата хоризонтална плоча беше издълбана рисунка на стар тримачтов платноход.
— … скъпоценната руда, за която положихме непосилен труд, за да я изтръгнем от недрата на онази проклета планина, лежи на сигурно място в трезора на кораба. Единствен Върнън ще остане да разказва печалната история, защото аз потеглям с огромния параход на „Бялата звезда“… — изрецитира Пит думите от дневника на Джошуа Хейс Брюстър.
— Гробницата на Върнън Хол — каза Донър като на сън. — Това е имал предвид той, а не трезора на „Титаник“.
— Просто невероятно — измърмори Сандекър. — Възможно ли е бизаният да е тук?
— Ще узнаем след минути — отвърна Пит. Той кимна на двамата фермери, които започнаха да избутват плочата с лостове. След това се захванаха да копаят.
— Но защо Брюстър е заровил бизания тук? — попита Сандекър. — Защо не е отишъл в Саутхемптън и не го е натоварил на „Титаник“?
— По хиляди причини. — Гласът на Пит прозвуча неестествено висок в тихото гробище. — След като е бил преследван като куче и е бил изтощен извън пределите на човешката издръжливост, след като приятелите му са били зверски убити пред очите му, Брюстър е бил тикнат към лудостта, точно както стана и с Джийн Сийграм, когато разбра, че съдбата му измъкна победата пред самия праг на осъществяването на проекта. Добавете към всичко това, че Брюстър се е намирал в чужда страна; бил е сам и без приятели. Смъртта го е дебнела навред, а единствената му възможност да избяга в Съединените щати е била закотвена на няколко километра разстояние — в пристанището на Саутхемптън. Казват, че лудостта ражда гении. Може би така да е било в случая с Брюстър или той просто е бил заблуден от халюцинациите си. Предположил е, погрешно, както се оказало, че никога няма да успее да се качи безпрепятствено с бизания на борда на парахода. Затова го зарива в гроба на Върнън Хол и слага камънаци в оригиналните сандъци за рудата. Вероятно след това е оставил дневника си на пастора, с указания да го предаде на американския консул в Саутхемптън. Предполагам, че тъкмо потайната му проза в резултат на лудостта го е довела до състояние да не се доверява на никого — дори и на възрастния селски пастор. Сигурно е смятал, че ако го убият, някоя досетлива душа във Военното министерство ще разгадае истинския смисъл на несвързаната му проза.
— Но той е успял да се качи благополучно на борда на „Титаник“ — отбеляза Донър. — Французите не са го спрели.
— Моето предположение е, че положението с френските агенти доста се е напекло. Нищо чудно английската полиция да е проследила дирята от трупове, както направих и аз и вече е дишала във вратовете на преследвачите.
— Излиза, че французите са се изплашили от международен скандал с гигантски размери и затова са се отдръпнали в последния момент — вметна Коплин.
— Това е едната теория — отвърна Пит.
Сандекър гледаше замислено.
— А „Титаник“… „Титаник“ потънал и объркал всичко.
— Точно така — автоматично рече Пит. — Сега на сцената се явяват хиляди ако. Ако капитан Смит беше обърнал внимание на предупрежденията за леда и беше намалил скоростта, ако през онази година ледените блокове не бяха отнесени толкова на юг, ако Титаник беше избегнал айсберга и пристигнал в Ню Йорк по разписание и ако Брюстър беше оцелял, за да разкаже историята си на военните, бизаният щеше да бъде изровен просто с известно закъснение. От друга страна, дори ако Брюстър беше убит, преди да се качи на кораба, без съмнение Военното министерство е щяло да схване двойния смисъл на думите в края на дневника му и да вземе съответните мерки. За нещастие, колелото на съдбата изигра мръсен номер: „Титаник“ потъна, отнасяйки със себе си и Брюстър, а завоалираните думи в дневника му изкараха от релсите всички, включително и нас, за цели седемдесет и шест години.
— Тогава защо Брюстър се е заключил в трезора на „Титаник“? — запита недоумяващ Донър. — Знаел е, че параходът е обречен, знаел е, че всеки акт на самоубийство е безсмислен жест, защо не се е опитал да се спаси?
