— Коплин тъкмо е бил заловен от руски часовой, когато този човек изникнал от виелицата и застрелял часовоя, а после превозил Коплин през петдесет мили бурно море, да не говорим, че също така му почистил раните и по някакъв начин го качил на борда на вашия изследователски кораб, където го предал в ръцете на хирурга.
— И какво смятате да предприемете, когато го откриете?
— Това ще си остане между Пит и мен.
— Разбирам — рече Сандекър. — Е, лека нощ, господин Сийграм.
— Благодаря ви, господин адмирал. Дочуване.
Сандекър затвори телефона и остана известно време до апарата с недоумяващ израз на лицето. „Убил руски часовой и спасил американски агент. Дърк Пит… Ах, ти, хитър кучи сине!“
Ранният самолет на „Юнайтед“ кацна на летище „Стейпълтън“ в Денвър в осем сутринта. Мел Донър мина бързо през гишето за проверка на багажа, взе кола под наем и седна зад волана. Предстоеше му петнайсетминутен път до булевард „Уест Солфакс“ и редакцията на „Роки Маунтин Нюз“. Докато следваше автомобилното движение по посока запад, погледът му се местеше от предното стъкло към пътната карта на града, разгъната на седалката до него.
Донър за първи път идваше в Денвър и почти го изненада лекият смог, който се стелеше над града. Очакваше да го посрещнат мръснокафяви и сиви облаци, присъщи на градове като Лос Анджелис и Ню Йорк, въпреки че Денвър винаги е извиквал в съзнанието му представа за град, трептящ от кристалночист въздух, сгушен в закрилническата сянка на величавите морави планини. Но дори и те го разочароваха; Денвър бе разположен в края на огромна равнина, отдалечен на най-малко седем километра от най-близката предпланина.
Донър паркира колата и тръгна към библиотеката на вестника. Момичето зад бюрото срещна погледа му през стъклата на очилата си и се усмихна дружелюбно, откривайки неравни зъби.
— Имате ли екземпляр на вашия вестник от 17 ноември 1911 година?
— О, толкова старо? — Тя изкриви устни. — Мога да ви предложа само фотокопие, оригиналите се намират в Държавния исторически архив.
— Искам да погледна само страница трета.
— Ако нямате нищо против да почакате петнайсетина минути, ще ида да потърся филмовата лента от тази дата и ще ви извадя копие на необходимата ви страница.
— Благодаря. Между другото, да имате случайно търговски справочник на Колорадо?
— Разбира се. — Тя се наведе под бюрото и постави книжката върху захабения гетинаксов плот.
Момичето изчезна, за да изпълни поръчката му, а Донър седна и започна да прелиства справочника. Не намери чугунолеярна „Гътри и синове“ в Пуебло. Отвори на буква „Т“. И там не откри ковашка и металообработваща фирма „Тор“ в Денвър. Наистина, заключи той в себе си, малка беше вероятността тези две фирми да продължават да съществуват след близо осем десетилетия.
Петнайсетте минути минаха, а момичето все още го нямаше и за да не бездейства, Донър нехайно продължи да прелиства справочника. С изключение на „Кодак“, „Мартин Мариета“ и „Гейтс Ръбър“ малко бяха другите фирми, за които бе чувал. Изведнъж застина на място. На буквата „Д“ погледът му попадна на „Дженсън и Тор“, метални изделия, Денвър. Той откъсна страницата, пъхна я в джоба си и подхвърли справочника на плота на бюрото.
— Готово, господине — появи се момичето. — Дължите ми петдесет цента.
Донър плати и жадно хвърли поглед на заглавието в горния десен ъгъл на фотокопието на стария вестник. Материалът се отнасяше за нещастие в рудник.
— Ще ви свърши ли работа, господине? — попита момичето.
— Би трябвало — отвърна той, излизайки.
Заводът за метални изделия „Дженсън и Тор“ се намираше между железопътното депо Бърлингтън-Север и реката Саут Плат. Представляваше огромна масивна постройка, която би загрозила всяка гледка, с изключение на тази, която я заобикаляше. Високи кранове в хангара местеха ръждясали тръби от една купчина на друга, трошачката удряше с такъв непоносим грохот, че проглушаваше ушите. Отстрани се издигаше административната сграда с шумоизолиращи бетонни стени и високи сводести прозорци.
Широкоплещест администратор с приятно лице го поведе по коридор с мъхнат килим към просторен кабинет, облицован с ламперия. Карл Дженсън младши стана от писалището си и се ръкува с Донър. Беше млад човек, не повече от двайсет и осем годишен, с дълга коса, малки мустачки, облечен в костюм от шотландско каре. Изглеждаше досущ като възпитаник на престижен университет. Донър не можеше да си го представи като някакъв друг.
— Благодаря ви, че отделихте време да се срещнете с мен, господин Дженсън.
Младият човек се усмихна предпазливо.
— Реших, че е нещо важно. Високопоставена личност от средите на Вашингтон… Как бих могъл да откажа?
— Както ви споменах по телефона, интересуват ме някои архивни документи.
Усмивката на Дженсън се прибра.
— Надявам се, не сте от Отдела за държавните приходи.
Донър поклати глава.
— Съвсем не. Интересът на правителството е чисто исторически. Ако все още ги съхранявате, бих желал да проверя отчетите за продажбите ви за месеците от юли до ноември 1911 година.
— Будалкате ли ме? — засмя се Дженсън.
— Повярвайте ми, говоря най-сериозно.
