Най-напред Воугъл направи няколко снимки на корнета от различен ъгъл. После записа в един голям бележник размерите, общото състояние на видимите части и степента на потъмняването и на чуждата материя, напластена по повърхността. Вече гледаше на корнета с повишен професионален интерес. Оказа се първокласен инструмент; месингът беше от добро търговско качество, а малките отвори на тялото и клапите говореха, че е бил изработен преди 1930 година. Той установи, че онова, което бе помислил за ръжда, е само твърд налеп от кал, който се отлюспваше с леко натискане на гумената лъжица.
После Воугъл накисна инструмента във вода, омекотена с разреден калгон, като леко разбъркваше течността и сменяше от време на време съда, да отмие мръсотията. До полунощ той разглоби целия корнет. Тогава се залови със скучната работа да почиства металните повърхности с лек разтвор на хромова киселина, за да възстанови блясъка на месинга. Полека-лека, след няколко изплаквания, върху тялото започна да се появяват няколко богато украсени букви, вплетени в спираловиден орнамент.
— Господи! — възкликна на глас Воугъл. — Това е представителен модел.
Той взе лупата и огледа надписа. Когато остави увеличителното стъкло и посегна към телефона, ръцете му трепереха.
Точно в осем часа Джон Воугъл бе въведен в кабинета на Сандекър на последния етаж на десететажна сграда със соларно остъкляване, в която се помещаваше главният щаб на НЮМА. Очите му бяха кървясали, а и той не направи никакъв опит да скрие прозявката си.
Сандекър излезе иззад бюрото си и се ръкува с Воугъл. Ниският, наперен адмирал трябваше да извие глава назад, за да погледне в очите посетителя си. Воугъл беше висок метър и деветдесет и пет, имаше благо лице и бухнали кичури бяла коса, ограждащи плешивата му глава. Той втренчи кафявите си като на Дядо Коледа очи в адмирала и разтегли устни в сърдечна усмивка. Сакото му беше старателно изгладено, но панталонът му бе смачкан и целият на петна от коленете надолу. От мъжа лъхаше миризма на пияница.
— Е, радвам се да се запозная с вас — поздрави го Сандекър.
— Удоволствието е мое, господин адмирал. — Воугъл постави на килима калъф за тромпет. — Извинете, че се появявам в такъв мърляв вид.
— Тъкмо щях да кажа — отвърна Сандекър, — че изглежда сте имали тежка нощ.
— Когато човек си обича работата, времето и неудобствата нямат почти никакво значение.
— Така е. — Сандекър се обърна и кимна към един дребен като джудже мъж, застанал в ъгъла на кабинета. — Господин Джон Воугъл, мога ли да ви представя командир Руди Гън.
— Разбира се. Командир Гън — усмихна се Воугъл, — аз съм един от милионите, които всеки ден следят чрез вестниците вашата експедиция „По течението Лорелай“. Не мога да не ви поздравя, господин командир. Това е голямо постижение.
— Благодаря ви — отвърна Гън.
Сандекър посочи още един мъж, който седеше на дивана.
— А това е моят директор по специалните проекти Дърк Пит.
Воугъл кимна на смуглото лице, което се набръчка от усмивка.
— Господин Пит.
Пит стана и кимна в отговор.
— Господин Воугъл.
Воугъл седна и извади протрита стара лула.
— Ще възразите ли, ако запуша?
— Съвсем не. — Сандекър взе една пура „Чърчил“ от кутията с овлажнител и я вдигна високо.
— И аз ще се присъединя към вас.
Воугъл разпали чашката на лулата си, облегна се назад и рече:
— Кажете ми, господин адмирал, корнетът на дъното на Северния Атлантик ли е бил намерен?
— Да, точно на юг от Гранд Банкс край Нюфаундленд. — Той погледна Воугъл със съмнение. — Как отгатнахте?
— Елементарно заключение.
— Какво можете да ни кажете за него?
— Доста неща всъщност. Първо, инструментът е от висока класа, изработен за професионален музикант.
— Значи няма вероятност да е принадлежал на някой любител? — попита Гън, спомняйки си думите на Джордино на „Сафо I“.
— Не — отвърна равнодушно Воугъл. — Няма такава вероятност.
— Можахте ли да определите времето и мястото на производството му? — поинтересува се Пит.
— Приблизителният месец е или октомври, или ноември. Точната година е 1911. И е бил изработен от много известната и представителна стара английска фирма „Бузи-Хокс“.
В погледа на Сандекър се четеше уважение.
— Вие сте свършили забележителна работа, господин Воугъл. Честно казано, ние се съмнявахме, че изобщо ще узнаем точната страна, а още по-малко — действителния производител.
— Това не е плод на изследователска надареност от моя страна, уверявам ви — заяви Воугъл. — Видите ли, корнетът е представителен модел.
— Представителен модел ли?
— Да. Обикновено всяко метално изделие, за чиято изработка е нужно голямо умение и е високо оценено като вещ, се гравира, за да отбележи някакво необикновено събитие или изключителна заслуга.
— Често срещана практика сред производителите на оръжие — отбеляза Пит.
— Както и сред създателите на изящни музикални инструменти. В случая този е бил подарен на служител от неговата фирма като награда за работата му. Върху тялото на корнета красиво са гравирани датата на връчването на подаръка, имената на производителя, на служителя и на фирмата.
