След малко слизестата тиня охлаби прегръдката си и фунията, вече свободна, започна да се издига към илюминатора.
— Боже мой! — прошепна Удсън. — Това не е фуния.
— Прилича на хорна — каза Мъркър.
Гън поклати глава.
— Това е корнет.
— Как разбра? — Джордино бе станал от лоцманския пулт и се взираше над рамото на Гън през прозорчето.
— Навремето свирех на корнет в гимназиалния оркестър.
Сега вече и другите го разпознаха. Лесно успяха да различат блестящия чашковиден наустник на тялото и зад него — извитите тръби, водещи към клапите и мундщука.
— Съдейки по вида му — отбеляза Мъркър, — той е месингов.
— Точно затова магнитомерът на Мънк едва го е засякъл на скалата — поясни Джордино. — Мундщукът и подвижните клапи са единствените му части, които съдържат желязо.
— Интересно, колко ли време е престоял там? — попита Дръмър, без да се обръща към никого определено.
— На мен ми е по-любопитно да разбера откъде се е взел — каза Мъркър.
— Явно е бил хвърлен от някой кораб — подхвърли нехайно Джордино. — Сигурно на някое хлапе му е писнало от уроци по музика.
— А може би и собственикът му се намира някъде тук — допълни Мъркър, без да вдига поглед.
Спенсър потръпна.
— Що за смразяваща мисъл от твоя страна.
Вътрешността на „Сафо I“ се изпълни с мълчание.
Старомодният тримоторен аероплан Форд, известен в историята на авиацията като Тенекиената гъска, изглеждаше толкова тромав във въздуха, но въпреки това направи вираж изящно и величествено като албатрос, когато се приготви за последната си отсечка към пистата на националното летище на Вашингтон.
Пит издърпа назад трите ръчки за газта и старата птица се приземи с лекотата на есенно листо, целунало избуяла трева. Той придвижи бавно машината към един от хангарите на НЮМА в северния край на летището, където очакващият го екип по поддръжката запря с клинове колелата и го беляза с рутинния знак за спиране. След като изключи мотора, Пит загледа как витлата със сребристи краища постепенно забавиха оборотите си и спряха, проблясвайки в слънцето на късния следобед. После той свали слушалките си, освободи ключалката на страничния прозорец от своята страна и го отвори.
Бръчка на озадачение бавно проряза челото на Пит и се задържа в потъмнялата от слънцето и загрубяла кожа. Един мъж стоеше на асфалта пред него и като обезумял му махаше с ръце.
— Може ли да се кача? — провикна се Джийн Сийграм.
— Аз слизам — извика в отговор Пит.
— Не, моля ви, останете на мястото си.
Пит сви рамене и се облегна назад в пилотското кресло. Само след секунди Сийграм се качи на тримоторника и отвори вратата на кабината. Беше облечен с изискан светлокафяв костюм с жилетка, но множеството гънки, набраздили плата, разваляха елегантния му външен вид. Личеше, че мъжът не бе помирисвал легло най-малко от двайсет и четири часа.
— Откъде намерихте тази великолепна стара машина? — попита Сийграм.
— Случайно се натъкнах на нея в Кефлавик, Исландия — отвърна Пит. — Успях да я купя за сносна цена и я докарах в Щатите.
— Истинска красавица.
Пит му посочи мястото на втория пилот.
— Сигурен ли сте, че искате да разговаряме точно тук? След малко слънцето ще превърне кабината в същинска пещ.
— Това, което имам да ви казвам, няма да отнеме много време. — Сийграм се настани удобно на седалката и изпусна дълбока въздишка.
Пит го огледа. Имаше вид на човек, хванат в капан и лишен от всякакво желание… Горд човек, който се е поставил в безкомпромисно положение.
Сийграм не извърна лице към Пит, когато заговори; продължи да гледа напрегнат през предното стъкло.
— Предполагам, че се питате какво правя тук — каза той.
— Мина ми такава мисъл.
— Имам нужда от помощта ви.
Така значи. Нито дума за грубото държане на миналата среща. Никакви предисловия, най-безцеремонно — направо към молбата.
Пит присви очи.
— По някаква незнайна причина останах с чувството, че моята компания ви е толкова приятна, колкото и тази на сифилитик.
— Вашите чувства, моите чувства нямат значение. Това, което има значение, е, че правителството ни отчаяно се нуждае от вашите способности.
— Способности… отчаяно се нуждае… — Пит не скри изненадата си. — Нещо ме будалкате, Сийграм.
— Повярвайте ми, ще ми се да е така, но адмирал Сандекър ме увери, че вие сте единственият човек, комуто може да се възложи известна надежда да се справи с една щекотлива работа.
— Каква работа?
— Изваждането на „Титаник“.
— И таз хубава! Нищо друго, освен една операция по изваждането на кораб не може да наруши еднообразието на… — Пит млъкна насред изречението, тъмнозелените му очи се разшириха и в лицето му нахлу кръв. — Кой кораб казахте? — Този път гласът му се чу като дрезгав шепот.
Сийграм го погледна развеселен.
— „Титаник“. Навярно сте чувал за него.
Може би десет секунди изминаха в пълно мълчание, докато Пит седеше като втрещен. После попита:
— Давате ли си сметка какво предлагате?
— Напълно.
