Дамите на Мисалонги полностью

— Не е могъл да направи нищо, за да го предотврати, сестро. Както ти, така и аз знаем какъв мит е твърдението, че Хърлингфордови притежават всеки акър земя между Леура и Лосън. Ако този човек е купил долината, което очевидно е направил, и ако е изплатил дълга си към обществото, което също така очевидно е сторил, тогава няма нищо, което Били или някой друг биха могли да направят, за да го изгонят оттук.

— И кога е станало всичко това?

— Според Били миналата седмица. Долината, разбира се, никога не е принадлежала на някой Хърлингфорд. Били смятал, че това е земя на Короната — грешно убеждение, идващо още от първия сър Уилям, което никой от фамилията не е помислял да подложи на проверка и това е най-жалкото. Само да знаехме и някой Хърлингфорд отдавна щеше да я е купил. Оказва се, че е била на някакъв побъркан преди много години и този човек я купил на търг в Сидни миналата седмица, без дори да разберем, че е била за продан. Представяш ли си — цялата долина и при това безобразно евтино. Били е бесен!

— Как разбрахте за това? — попита Друсила.

— Мъжът се появил вчера в магазина на Максуел точно преди затваряне… Между другото, Миси била там в този момент.

Лицето на Друсила се проясни.

— А, той ли е бил?

— Да.

— Значи Максуел е разбрал как стоят нещата? Той може да изтръгне информация и от глухоням.

— Така е. О, този тип съвсем не е загубен — говорил е за всичко напълно откровено, даже според Максуел, прекалено откровено. Но нали го знаеш Максуел, той мисли, че всеки, който се хвали с бизнеса си, е глупак.

— Това, което не мога да проумея, е, защо някой извън Хърлингфордови е поискал да купи тази земя? Искам да кажа че притежаването й е от значение за Хърлингфордови, защото тази земя е в Байрон. Но той не може да направи там ферма. Ще му трябват десет години, за да я разчисти дотолкова, че през нея да може да мине плуг, а от друга страна, там е толкова влажно, че няма да може да я поддържа чиста. Не може и да сече дърва, понеже пътят е много опасен. Защо тогава?

— Според Максуел, бил казал, че просто иска да живее насаме сред природата и да слуша тишината. Е, ако не е точно бивш затворник, то поне трябва да му се признае, че е ексцентричен!

— Какво точно кара Били да мисли, че е бил в затвора?

— Максуел телефонирал на Били, веднага след като онзи натоварил каруцата си и заминал. И Били се хванал да разбере какво става. Човекът се нарича Джон Смит, представяш ли си! — Аврелия изсумтя презрително. — Е, питам те сега, Друсила, ще се нарече ли някой Джон Смит, ако не иска да скрие нещо?

— Може и така да се казва — опита се да бъде безпристрастна Друсила.

— Хм! Вечно четем за различни Джон Смитовци, но някога да си срещала такъв? Били счита, че Джон Смит е… някакъв… как му викат американците?

— Нямам и най-малка представа.

— Добре де, това няма значение — тук не е Америка. Фалшиво име и толкова! Разследванията на Били разкриха, че за този човек няма сведения в никакви архиви. Единственото, което научил за него, е, че заплатил за долината в злато.

— Не може ли да е късметлия златотърсач от Софала или Бендиго?

— Не. Всяко златно находище в Австралия отдавна е в ръцете на някоя компания, а Били казва, че не е чувал скоро някое частно лице да се е натъквало на нещо голямо.

— Колко необикновено! — каза Друсила и разсеяно посегна към предпоследния сладкиш. — Максуел или Били знаят ли някакви допълнителни подробности?

— Ами, Джон Смит закупил голямо количество храна и платил със злато. Извадил го изпод колана си и забележи, не е носил долна фанелка! Добре, че Миси си е била тръгнала, защото Максуел твърди, че този тип би си вдигнал ризата и пред нея. Позволил си е да ругае пред Миси и даже казал нещо в смисъл, че Миси не е дама! Без никаква провокация, уверявам те!

— Мога да го повярвам — подметна Друсила сухо и взе последния сладкиш от подноса.

В този момент Алисия влезе в стаята. Майка й я погледна с гордост, а леля й я дари с лека крива усмивка. Защо, о, защо не беше и Миси като нея?

Алисия Маршал наистина бе изящно създание. Много висока и сътворена с пищни, но дисциплинирани форми, тя беше с руса коса, бяло лице и светли очи, с чудесни ръце и крака, и лебедова шия. Както винаги, беше облечена със съвършен вкус и носеше леденосинята си копринена рокля (деколтето беше с бродерия, а воланът — модно колосан) с несравнимо изящество и грациозност. Буйната й бледоруса коса бе увенчана с една от нейните шапки — объркана маса от леденосин тюл с леденозелени рози. Беше цяло чудо, че веждите и миглите й са с открояващ се кафяв цвят! Алисия, както разбира се и Уна, не разказваха на всекиго, че си боядисват веждите и миглите.

— Леля ти Друсила ще бъде много щастлива да ти даде спално бельо за новото ти домакинство, Алисия — обяви триумфално Аврелия.