— Намирам го за по-милосърдно от това, да я захвърлим самичка в някое гробище или да я изгорим, както иска моята внучка… Не всичко модерно е по-хубаво. Преди никой не казваше на жените какво трябва да направят, може и да не сме успявали с някои неща, но с други, мисля, че добре се оправяхме. — Старицата говореше на испански, но по начина, по който подчертаваше р-тата, Амая предположи, че обикновено общува на баски. Типична ецеко андреа[3] от Бастан, една от онези несломими жени, пред чиито очи бе изтекъл цял един век, но все още имаха сили да станат сутрин, да завият косата си на кок, да сготвят яденето и да нахранят животните. По черната ѝ престилка още личаха прашните следи от просото, което бе носила както едно време. — Човек трябва да прави онова, което е редно да се прави.

Старицата се приближи, пристъпвайки неуверено със зелените си гумени ботуши, но Амая сдържа порива си да ѝ помогне, защото знаеше, че ще ѝ стане неприятно. Изчака неподвижно и когато жената стигна до нея, ѝ подаде ръка за поздрав.

— С кого разговаряхте? — попита, кимвайки към полето отзад.

— С пчелите.

Амая я погледна изненадано.

Erliak, erliak

Gaur il da etxeko nausiya

Erliak, erliak,

Eta bear da elizan argía.[4]

Спомни си, че е чувала тези стихчета и от леля си.

В Бастан, когато някой починел, стопанката излизала при кошерите на полето и чрез това магическо заклинание уведомявала пчелите за смъртта, приканвайки ги да произведат още восък за свещите, които трябвало да осветяват мъртвеца по време на бдението и на погребението. Говорело се, че производството на восък се утроявало.

Почувства се трогната от жеста, стори ѝ се, че чува думите на Енграси: „Връщаме се към старите правила, когато всички други се оказват неефикасни“.

— Моите най-искрени съболезнования — прошепна тя.

Вместо да поеме ръката ѝ, старицата я прегърна неочаквано енергично. Когато я пусна, сведе поглед към земята, за да скрие сълзите си от Амая, попивайки ги с края на престилката, в която бе занесла просото на кокошките. Тази проява на висок дух, на смелост, както и прегръдката развълнуваха Амая и за пореден път събудиха в нея изконната гордост, която изпитваше към подобни жени.

— Не е бил той — каза неочаквано старицата.

Амая замълча, защото умееше отлично да разпознава момента, в който някой се готви да направи признание.

— Мен никой не ме слуша, понеже съм стара, но аз знам кой уби нашето момиченце и това не беше този нехранимайко баща му. Той се интересува главно от коли и мотори и знае само да се перчи, а парите обича повече, отколкото свинята ябълки. Виждала съм много такива като него, на младини един такъв дори ме ухажваше, идваше с мотор или кола да ме търси, ама на мен не можеше да ми завърти главата с тия неща, аз си търсех истински мъж…

Старицата започваше да се отнася и Амая отново я върна към въпроса.

— Знаете ли кой го е направил?

— Знам, вече го казах на онези там — тя махна неопределено към къщата, — но нали съм стара, никой не ме чува.

— Аз ще ви чуя. Кажете ми кой го е направил.

— Ингума. Това е работа на Ингума — отсече старицата и за потвърждение поклати решително глава.

— Кой е Ингума?

Бабата я погледна и Амая видя в очите ѝ какво съжаление бе предизвикала.

— Ах, ти горкана! Ингума е демонът, който изпива дъха на децата, докато спят. Ингума се е промъкнал през някоя пукнатина, седнал е върху гърдите на малката и ѝ е изсмукал душичката.

Амая отвори удивено уста и отново я затвори, без да знае какво да каже.

— И ти смяташ, че това са бабини деветини — укори я старицата.

— Не…

— В историята на Бастан пише, че веднъж Ингума се пробудил и отнесъл стотици деца. Лекарите разправяли, че е магарешката кашлица, ама е бил Ингума, той идвал и крадял дъха им, докато спели.

Откъм къщата се зададе Инес Балярена.

— Ама[5], какво правиш тук? Нали ти казах, че съм ги нахранила сутринта? — Тя хвана майка си под ръка и се обърна към Амая: — Извинете я, вече е доста възрастна и случилото се много я разстрои.

— Разбирам… — прошепна Амая, докато с облекчение приемаше входящото повикване, отдалечавайки се на няколко крачки, за да говори. — Доктор Сан Мартин, да не би да сте свършили вече? — попита, поглеждайки часовника си.

Перейти на страницу:

Похожие книги