— Не, в действителност едва започваме — дрезгаво отвърна докторът. — Този път ми помага един колега — продължи той, опитвайки се да прикрие чувствителността си към темата, — но сметнах за подходящо да ви се обадя предвид находките. По всичко личи, че детето е било задушено по време на сън, затиснали са лицето му с мек предмет, например възглавница, сама видяхте отпечатъка в основата на носа. Имайте предвид размерите при търсенето на въпросния предмет, но искам да ви кажа, че в гънките на устните открихме няколко пухкави бели влакънца; още ги изследваме, но поне ще ви насочат към цвета. Освен тях имаме и следи от слюнка по лицето, повечето са на самото дете, но отсега мога да заявя, че едната поне е различна, възможно е нищо да не излезе, може някой от близките да е целунал момиченцето и следата да е от него…
— Кога ще можете да ми кажете нещо повече?
— След няколко часа.
Изтича след двете жени, които тъкмо стигаха до главния вход.
— Инес, изкъпахте ли малката онази нощ, преди да я сложите да легне?
— Да, вечерното къпане много я успокояваше — отговори тъжно жената.
— Благодаря — отвърна тя и забърза нагоре по стълбите. — Търсете нещо меко и бяло — каза, нахлувайки в стаята.
В същото време Монтес вдигаше ръка, за да ѝ покаже съдържанието на един плик за доказателства.
— Бяло, полярно — обяви усмихнат инспекторът, сочейки мечето в плика.
— Как се сетихте…?
— Направи ни впечатление колко лошо мирише — обясни Йонан. — После забелязахме сплъстената козина…
— Мирише лошо ли? — учуди се Амая, една мръсна играчка не се вписваше в тази стая, подредена с толкова любов до най-малката подробност.
— „Мирише лошо“ е меко казано, направо вони — потвърди Монтес.
На път за управлението три нови обаждания от Рос се прибавиха към предишните. Нямаше търпение да ѝ позвъни, но се сдържа, защото предчувстваше, че необичайната настойчивост на сестра ѝ е прелюдия към разговор на висок глас, какъвто не ѝ се искаше да води пред колегите си. Набра я още щом седна в колата. Рос отговори шепнешком и като че ли бе чакала обаждането с телефона в ръка.
— О, Амая, можеш ли да дойдеш?
— Да, какво става, Рос?
— По-добре ела и ще видиш сама.
Поздрави работниците, които сновяха в предната част на пекарната, и се отправи към кабинета. Рос стоеше права пред вратата и ѝ пречеше да види какво има вътре.
— Рос, ще ми кажеш ли какво става?
Когато сестра ѝ се обърна, лицето ѝ беше пепелявосиво и Амая веднага разбра защо.
— Охо, тежката кавалерия пристигна! — каза Флора вместо поздрав, като я видя.
Амая прикри учудването си, целуна бързо Рос и се приближи до другата си сестра.
— Не те очаквахме, Флора. Как си?
— Ами толкова добре, колкото мога да бъда предвид обстоятелствата…
Амая я погледна с недоумение.
— Майка ни умря преди месец, и то по ужасен начин, но изглежда, само аз си давам сметка за това — отвърна саркастично Флора.
Амая се обърна към Рос и се усмихна, преди да отговори.
— Разбира се, Флора, цял свят знае, че твоят показател за чувствителност е по-висок от средностатистическия.
Флора посрещна нападката с крива усмивка и пристъпи към бюрото. Рос не помръдваше от мястото си. Отпуснала ръце от двете страни на тялото си, тя изобразяваше самата безпомощност; само в очите ѝ просветваше сдържан гняв, който започваше да напряга и устата ѝ.
— Дълго ли ще останеш, Флора? — попита Амая. — Предполагам, че покрай снимките за твоето предаване едва ли имаш много свободно време.
Флора седна зад бюрото и нагласи стола според ръста си, преди да отговори.
— Да, наистина съм много заета, но при създалите се обстоятелства… Реших да си взема няколко дни отпуск — каза тя и започна да подрежда бюрото. Рос стисна още по-здраво устни и Флора забеляза това. — Но мога и да удължа почивката си — добави разсеяно тя, примъквайки с крак кошчето по-близо до бюрото, за да хвърли в него цветните листчета за бележки, чаша за моливи, украсена с цветчета, и две-три химикалки с пискюлчета на върха, които явно бяха на Рос.
— О, би било чудесно. Леля много ще се зарадва да те види, като се отбиеш после през къщи. Но когато смяташ да идваш в пекарната, първо се обаждай, Флора. Рос има много работа, най-сетне успя да сключи онзи договор с френските супермаркети, който толкова ти се опъваше, и няма време да преподрежда това, което ти разместваш, между другото — каза Амая, навеждайки се към кошчето и връщайки предметите върху бюрото.
— Супермаркетите „Мартиниè“— прошепна Флора с горчивина.
—
Лицето на Флора издаваше унижението, което новината предизвика у нея, но въпреки това тя не се предаде.
— Аз свърших цялата работа по сближаването и установяването на контакти, преследвах ги повече от година…
— Е, да, но при първата среща с Рос договорът беше подписан — обяви тържествуващо Амая.
Флора се взираше в Рос, която, като че ли за да избяга от този поглед, отиде до кафеварката и се зае да приготвя чашите.
— Ще пиете ли кафе? — попита почти шепнешком.
— Аз да — каза Амая, без да отделя очи от по-голямата си сестра.
