Дар за бурята полностью

— Аз не — отвърна Флора. — Не искам да отнемам повече време на Рос, след като толкова много ѝ е провървяло — добави, ставайки. — Исках само да ви съобщя, че съм дошла да организирам погребението на ама.

Новината смути Амая. Не беше помисляла дори за погребение.

— Но… — поде тя.

— Да, знам, че няма да е официално и че на всички ни се иска да вярваме, че е успяла някак да излезе от реката и да се спаси, но истината е, че това е малко вероятно — каза Флора, гледайки Амая в очите. — Говорих със съдията от Памплона, натоварен със случая, той също е на мнение, че е подходящо да се направи погребение.

— Обаждала си се на съдията?

— Той ми се обади, доста очарователен мъж.

— Да, но…

— Какво „но“? — предизвика я Флора.

— Ами… — Амая преглътна, преди да отговори, и гласът ѝ прозвуча странно, — докато тялото не се появи, не можем да бъдем сигурни, че е мъртва.

— За бога, Амая! Възрастна жена, стояла обездвижена толкова време, не е имала никакъв шанс в реката. Ти сама видя дрехата, която извадиха от водата.

— Не знам… Във всеки случай официално тя не е мъртва.

— Според мен идеята е добра — намеси се Рос.

Амая я погледна изненадано.

— Да, Амая, мисля, че е по-добре да затворим страницата, да се помолим за душата на ама и да приключим тази глава най-сетне.

— Лошото е, че аз не мога, не вярвам, че тя е мъртва.

— За бога, Амая! — викна Флора. — Къде е тогава? Къде би могла да бъде? Къде би се скрила в гората посред нощ? — И понижи глас, преди да добави: — Реката я е завлякла, Амая, майка ни се е удавила, мъртва е.

Амая стисна устни и затвори очи.

— Флора, ако ти трябва помощ за подготовката, само кажи — обади се Рос.

Флора не отговори, взе чантата си и тръгна към вратата.

— Ще ви съобщя деня и часа, когато го уточня.

След като Флора си тръгна, двете сестри седнаха мълчаливо, отпивайки от кафето си в атмосфера на близост и помирение, достатъчна, за да отблъсне енергията, която като електрическа буря все още тегнеше във въздуха. Рос първа заговори:

— Мъртва е, Амая.

Последва дълбока въздишка.

— Не знам…

— Не знаеш или още не си го приела?

Амая я погледна.

— Цял живот бягаш от нея и си свикнала да е така, да живееш под заплаха и с убеждението, че тя кръжи наоколо и не те е забравила. Знам колко много си страдала, но това е вече минало, Амая, най-сетне се превърна в минало. Ама е мъртва и да ме прости Господ, не съжалявам за това. Знам колко болка ти причини тя и какво се готвеше да направи на Ибай, но всичко вече свърши. Аз също видях палтото, беше подгизнало и тежеше като олово, никой не би могъл да оживее в реката посред нощ. Помисли добре, мъртва е.

Паркира пред къщата на Енграси и остана седнала в колата, за да се полюбува на златистата светлина, осветяваща прозорците отвътре, сякаш някакво малко слънце или вечно огнище горяха в сърцето на този дом. Погледна към облачното небе, започваше да се стъмва. През целия ден трябваше лампите в къщата да светят, но едва сега, когато навън видимо се бе смрачило, къщата се открояваше в пълния си блясък. Амая си спомняше, че понякога като дете, когато леля ѝ я пратеше да изхвърли боклука, обичаше да сяда на ниския зид край реката и да съзерцава осветената фасада, а щом Енграси я викнеше и най-сетне влезеше с премръзнали ръце и лице, усещането, че се връща у дома, я сгряваше така приятно, че играта се превърна в навик, в нещо като таоистки ритуал за удължаване на радостта от завръщането. Напоследък бе престанала да го прави, желанието да види Ибай я караше да бърза още от вратата и я тласкаше навътре с надеждата час по-скоро да го зърне, да го докосне, да го целуне, и възобновяването на тази красива и съкровена игра я накара да се замисли за почти нездравия начин, по който продължаваше да се вкопчва в тези неща, нещата, които я бяха спасили, бяха запазили здрав разума ѝ, но които сега може би вече бе време да остави окончателно в миналото. Слезе от колата и пристъпи прага.

Още преди да е съблякла палтото си, влезе в дневната, където леля ѝ събираше тестето и спечелените от поредната ръка карти при обичайната игра на веселата женска дружинка. Джеймс държеше разсеяно някаква книга, но не я четеше, а наблюдаваше Ибай, настанен в столчето си върху дивана. Амая седна до мъжа си, хвана ръката му и каза:

— Наистина съжалявам, нещата се усложниха и не успях да си дойда по-рано.

— Няма значение — отвърна той не особено убедено, докато се навеждаше да я целуне.

Едва тогава свали палтото, хвърли го на дивана и гушна Ибай.

— Ама цял ден е тичала напред-назад и много тъгуваше за детето. А на теб мъчно ли ти беше за нея? — прошепна тя, притискайки бебето, което в отговор се вкопчи здраво в косата ѝ и я дръпна болезнено. — Предполагам, че вече сте чули за случилото се в Дома на покойника тази сутрин…

— Да, момичетата ни разказаха. Голяма трагедия за това семейство, познавам ги отдавна, свестни хора, а да загубиш така едно детенце… — отвърна лелята и се приближи, за да погали Ибай по главата, — не ми се ще и да го помислям.

— Нормално е бащата да се побърка от мъка. Не знам аз как бих го понесъл — обади се Джеймс.