Амая се усмихна любезно на момичето, но не отговори, за да не започне разговора, който то очевидно искаше да завърже. Съсредоточи се отново върху врабчето. Умна птичка или пленник. Шибащият по стъклата дъжд отново прикова вниманието ѝ с хипнотичния начин, по който капките се превръщаха в лъскави ручейчета, плъзгащи се надолу бавно, като олио. Искаше ѝ се да мисли, да разсъждава за случая, за Йонан, за Джеймс, но мисълта ѝ се връщаше само към Маркина, към босите му нозе, към прозиращата под ризата кожа, към устните, усмивката и вечното му настояване да му донесе нещо повече. Амая въздъхна и реши да позвъни на Джеймс. Извади телефона си и изчисли часовата разлика; в Съединените щати щеше да е малко сред три сутринта, остави отчаяно апарата върху масата и затвори очи. Знаеше какво иска да направи, знаеше какво трябва да направи, знаеше го добре, идеално. Той определяше правилата и това не беше шега, а нещо много по-значимо. Той не би се задоволил с по-малко, а тя се разкъсваше от колебания. Остави на масата недокоснатото кафе и няколко монети и отново излезе под дъжда.
Цялото ѝ тяло се тресеше. Усещаше как нарастващото напрежение стяга мускулатурата на гърба ѝ и се стрелка по нервите като електричество, което се събира във връхчетата на пръстите ѝ, предизвиквайки странното чувство, че те всеки миг ще се разчупят под ноктите ѝ, за да изпуснат навън напиращата енергия. Стомахът — свит, устата — суха, а тясното пространство в колата ѝ се стори недостатъчно за дробовете. Паркира пред къщата, блокирайки изхода, и извървя обратно каменната пътека, усещайки как ѝ призлява от всяка крачка, докато пагубните удари на сърцето ѝ отекваха във вътрешното ѝ ухо. Позвъни на вратата с някаква смесица от решителност и разкаяние и зачака със затаен дъх, опитвайки се да потисне тревожността, която заплашваше да я обсеби напълно. Като ѝ отвори, той беше още бос, а косата му бе изсъхнала разрошена и падаше върху челото. Не каза нищо, остана така, прав, усмихвайки се по онзи тайнствен начин, загледан в очите ѝ. Тя също не продума, но протегна премръзналата си ръка и докосна с вкочанени пръсти устата му, усещайки я мека и топла, сякаш ъгълчето на устните му се бе превърнало в нейна цел, в нейна съдба, в единственото място, където бе възможно да отиде. Той задържа дланта ѝ в шепите си, като че ли се боеше да не изгуби тази връзка, и я дръпна навътре, после бутна вратата, която се хлопна зад гърба ѝ. Застанала пред него, с пръсти върху устните му, Амая изчака две секунди, опитвайки се да извика в съзнанието си поне две смислени думи, но разбра, че вече не е в състояние да каже каквото и да било, че трябва да даде път на друг глас, на езика, който като безродник никога не бе съумявала да сподели с никого. Отдели пръсти от устата му и се огледа в очите му, които ѝ отвърнаха със същия поглед, със същия страх, със същия световъртеж. Тя пристъпи смело напред, за да се залепи за кожата му, за да се слее с гърдите му, а той я прегърна, разтреперан, със затворени очи.
Вдигна глава, погледна го и разбра, че би могла да го обича…
