Освободи се от влажното палто, хвана го за ръката и го поведе към спалнята. Светлината, която се процеждаше през тясната пролука, едва очертаваше границите на тежките мебели. Амая вдигна щората и в стаята нахлу млечното сияние на облачното небе. Застанал до леглото, той я гледаше с онова изражение, което я подлудяваше, но не се усмихваше. Тя също. Лицето ѝ отразяваше безпокойството, предизвикано от убеждението, че стои пред равен. Пристъпи още по-близо до него и го погледна, обладана от безкрайната тъга, която се надигаше в гърдите ѝ и ги затискаше с нова тревога. Ръцете ѝ, станали непохватни от нерви и от свенливото усещане, че се разпознава в него, го докоснаха с ясното съзнание, че ако е там, то е, защото за пръв път в живота си е в състояние наистина да се разсъблече, да се отърве от дрехите и от срама на житейския си товар, и докато го правеше, тя се виждаше отразена в него като в огледало. Разбра, че никога преди не бе пожелавала никого, че никога не бе изпитвала стремежа към нечия плът, слюнка, пот, семе, че никога не бе изпитвала агонията на тялото, на кожата, на езика и пола. Разбра, че никога преди не бе жадувала за костите, косата, зъбите на някой мъж. Заоблените му рамене, коравите бедра, които я обхващаха, съвършената извивка на гърба му, меката и леко дълга коса, за която го хвана, за да го насочи към гърдите си, към таза. Друг мъж преди него не бе имало. В този ден тя се раждаше за желанието и научаваше нов език, жив, богат и новаторски, за който внезапно откриваше, че умее да говори, чувствайки как устата ѝ се стреми да го овладее за миг, та после да онемее и да му отстъпи думата, усещаше как силните му ръце притискат плътта ѝ, как обхваща бедрата ѝ и стремително прониква в нея, как решително я тласка към ръба между напътствието и заповедта, как мощните му мишци я поемат, когато тя мина отгоре му, за да го има отново в себе си. Почувства огъня, който се изля вътре в нея в забавен и желан до полуда екстаз, писък на милиони оголени нервни окончания. И последвалата тишина, в която телата се отпускат в премала, съзнанието тлее изтощено, гладът е приспан, утолен временно, може би за съвсем кратко.
Белезникавото сияние, което тази сутрин струеше от редките пролуки между облаците над града, бе угаснало напълно, когато Амая отново седна в колата си, и макар че едва ли беше много след пет следобед, калаеносивото небе хищно поглъщаше светлината и подканваше сензорите на уличното осветление да се задействат.
Тя запали двигателя, но остана така няколко секунди, за да осмисли настъпилите край нея промени. Подобно на междузвездна пътешественичка, попаднала ненадейно на нова, макар и идентична с нейната планета, атмосферата ѝ се струваше различна, по-свежа и по-гъста, което я караше да се движи с повишено внимание, за да не загуби равновесие, и ѝ носеше ново усещане за нещата, придавайки на околния свят отсянката на химера.
Извади джиесема си и прегледа пропуснатите обаждания. Най-напред позвъни на Джеймс, който ѝ обясни шепнешком от чакалнята на някаква много далечна болница, че току-що са говорили с хирурга, оперирал баща му, и че изглежда, всичко е минало добре. Двамата с Ибай много тъгували за нея. После набра Ириарте. Още нямало новини за балистичните анализи.
Улиците в стария град бяха много оживени. Реши да остави колата на паркинга на площада пред двореца и да измине пеша разстоянието до къщата им на улица „Меркадерес“. Още отдалеч видя на входа на жилището си снопа рекламни брошури, който се подаваше през цепката на пощенската кутия. Но като отдели листовките на супермаркети и бензиностанции, установи, че в купчината има дебел пакет, увит в амбалажна хартия и омотан няколко пъти с тънък виненочервен канап. Знаеше кой го е изпратил много преди да го докосне; въпреки това се изненада, че го е изпратил на този адрес. Името ѝ бе изписано върху плика с ъгловатия почерк на агент Дюпри. Тя притисна тежката пратка към гърдите си и влезе вкъщи.
