— Два от пръстите на ръката са буквално откъснати, други два бяха открити залепени на отсрещната гробница, освен това едва ли ще успеят да спасят едното ѝ око, да не говорим за изгарянията по кожата и спуканите тъпанчета. Но не беше загубила съзнание, представяте ли си? Не знам как е могла да издържи толкова… С всичките си рани се довлякла до ръба на гробницата, за да види дали децата ѝ са вътре.
— Е, вътре ли са били?
Шефът на жандармерията пак я погледна намръщено.
— Проверете сама, в края на краищата за това сте дошли, нали?
Пренебрегвайки упрека му, Амая преодоля загражденията, стигащи до входа на църквата, която светеше. Така мълчаливият сутринта свещеник сега изглеждаше в друго настроение.
— Е, доволна ли сте вече? — попита я той, докато тя се навеждаше да мине под полицейската лента.
Амая измина още няколко крачки, но изведнъж рязко спря и се върна назад, при което свещеникът отстъпи, уплашен от реакцията ѝ.
— Не, не съм доволна. Точно това се опитвах да избегна и ако всички вие, които твърдите, че толкова ви е грижа за нея, бяхте проявили поне малко човечност, отдавна щяхте да сте отворили гроба и да ѝ спестите много мъки.
Настигна Ириарте и Ечайде при гробницата. Основните щети бяха понесени от съседните гробове — рухнали разпятия и колони, разпилени сандъци за цветя и саксии. От пантеона на семейство Тремон най-повредена беше горната плоча, която, както бяха предположили гробарите, беше много крехка и сега бе разпиляна на парчета наоколо; най-големият къс нямаше и петдесет сантиметра от едната страна и лежеше в долния край на гроба до голяма локва кръв, която се бе смесила с дъждовната вода и бе потекла към цепнатините между гробовете.
Зейналата дупка беше покрита със син найлон, който Ириарте повдигна в единия край, за да осветят вътрешността с фенерите си. По двата големи, тъмни и доста стари ковчега на възрастни хора личаха следите от падналата върху тях част от плочата. Малък, метален и съвсем обикновен на вид съд, най-вероятно урна, се бе килнал на една страна полуотворен. Малко по-надясно се виждаха, силно повредени, двете малки бели ковчежета; огромна отломка, сигурно същата, която бе ударила първо големия ковчег, беше разбила странично едното и от дупката се подаваше това, което те разпознаха без никакво съмнение като бебешка ръчица. Второто ковчеже се бе преобърнало и съдържанието му се бе изсипало встрани. Бяха облекли детето в бяло за неговото погребение, при все че това едва си личеше под слоя мъх, покрил невръстното създание, чието лице бе напълно почерняло.
Младши инспектор Ечайде извади фотоапарата изпод връхната си дреха и поиска с поглед разрешение от Амая. Тя му кимна, опитвайки се да изключи звука на телефона, който звънна съвсем не навреме, подаде фенера на Ириарте, за да свети навътре в ямата, и погледна екрана. Беше Маркина.
— Господин съдия… — започна, — цял ден се опитвам…
— Утре сутрин точно в девет в кабинета ми — пресече той обясненията ѝ.
Трябваше да погледне дисплея, за да се увери, че е затворил.
Не можа да заспи, не се и опита дори. Когато се прибра вкъщи, беше така покрусена и разстроена, че дори не си помисли да ляга. През оставащите до сутринта часове се постара да изложи писмено оправданието си пред съдията, като се мъчеше да потисне желанието да позвъни на Дюпри, разсъждавайки, че ако помежду им съществуваше — както си бе мислила толкова пъти — някакъв вид мистична връзка, нещо подобно на телепатия, чрез която нейният приятел се досещаше кога тя има нужда от помощта му, това със сигурност беше най-подходящ момент… Само че обаждане не последва и утрото дойде, заредено с тревоги.
Тъмните кръгове под очите и посивялата ѝ кожа издаваха умората. Увереността, която винаги бе издигала като знаме, се бе стопила напълно, преди да влезе в кабинета на Маркина.
Инма Еранс я посрещна с усмивка.
— Добро утро, госпожо инспектор, радвам се отново да ви видя тук — каза тя с лъстивия си глас. — Съдията ви очаква.
В кабинета на Маркина имаше още двама мъже и една жена, които разговаряха със съдията на испански, но с подчертано френско произношение. Маркина ги представи един на друг.
— Инспектор Саласар, Марсел Тремон, бивш съпруг на Йоланда Беруета, с когото мисля, че вече се познавате, и неговите родители, Лиза и Жан Тремон.
Мислено му благодари, че я представя като инспекторката, водеща случая.
— Мосю Тремон и неговите родители са дошли тук доброволно, за да ви опишат някои аспекти от поведението на Йоланда Беруета, които смятат, че е редно да знаете — обясни съдията, когато всички седнаха. — Заповядайте, мосю Тремон.
