Щом Гаспаруоло си дошъл от Генуа, Гулфардо избрал такъв час, когато знаел, че той е заедно с жена си, отишъл при него и му казал пред нея: „Гаспаруоло, ония пари — сиреч двестате златни флорина, — които ми даде назаем преди известно време, не ми потрябваха, тъй като не можах да свърша, каквото бях намислил и за каквото ти ги поисках. Поради това аз веднага ги донесох и ги предадох на жена ти; моля те да заличиш моя дълг.“ Гаспаруоло се обърнал към жена си и я запитал получила ли е парите. Като се видяла натясно, тя нямало как да отрича и казала: „Да, получих парите, но забравих да ти кажа.“ Тогава Гаспаруоло рекъл: „Гулфардо, аз съм доволен; върви си с бога, ще ти уредя сметката.“ Гулфардо си отишъл, а изиграната дама предала на мъжа си позорното възнаграждение, което получила за своята низост. Така хитрият любовник се възползувал от алчната си любима, без да плати нищо от джоба си.
Енорийският свещеник на Варлунго спи с мона Белколоре, като оставя в залог наметалото си; после й поисква назаем един хаван и когато праща да си иска обратно наметалото, мона Белколоре му го връща с груби намеци.
И младежите, и дамите похвалили еднакво постъпката на Гулфардо срещу алчната за пари миланчанка; след това кралицата се обърнала към Панфило, усмихнала се, заповядала му да продължи и той започнал така:
— Прелестни дами, ще ми се да ви разкажа една новела, насочена против тия, дето непрекъснато ни обиждат, без ние да можем да им отвърнем със същото — сиреч против свещениците, които са се вдигнали на кръстоносен поход срещу нашите жени и си въобразяват, че покорят ли някоя, си спечелват такова опрощение на греховете и наказанията, сякаш са успели да вържат султана и да го закарат от Александрия в Авиньон77. А клетите миряни не могат да им отвърнат със същото, макар и да изливат гнева си, нахвърляйки се върху техните майки, сестри, приятелки и дъщери, и то с не по-малка ярост, отколкото свещениците нападат жените им. По тая причина аз искам да ви разкажа една селска любовна историйка, която не е толкова богата на думи, колкото е смешна със своя завършек; от нея ще можете да извлечете поуката, че не бива да вярваме на свещениците винаги и във всичко.
Та искам да ви кажа, че в село Варлунго — а то, както знаете или сте чували, се намира недалеч оттук — имало един свещеник; той бил як мъж и го бивало да обслужва жените и макар да не бил особено силен в четмото, все пак, когато неделя сутрин събирал енориашите си под бряста, съумявал да ги поучава с много хубави и свети слова; но още по-добре от всички предишни свещеници умеел да утешава жените на своите енориаши, когато мъжете тръгвала нанякъде; ходел чак в къщи да им носи икони, светена вода, угарки от свещи, като, разбира се, им давал и своята благословия.
Измежду всички свои енориашки, на които бил хвърлил око, най-много харесвал една, на име мона Белколоре; тя била жена на някакъв селянин, който се наричал Бентивеня дел Мацо, и била яка, хубава, мургава и снажна — с една реч, бивало я повече от всяка друга да върти хромела. Освен това тя умеела най-добре от всички да свири на цимбал и да пее: „Водата тече из оврага“, а когато потрябвало и да играе рида78 и балонкио79, с хубава кърпичка в ръка, по-добре от която и да било измежду своите съседки. Затуй свещеникът се влюбил в нея толкова силно, че бил като обезумял и по цял ден друго не правел, ами ходел насам-натам, само и само да успее да я вади. В неделя сутрин, когато знаел, че и тя е дошла на църква, той полагал такива усилия да изпъкне като изкусен и голям певец, че запявал ли хвалебствен химн, гласът му проехтявал като магарешки рев, а кога я нямало, претупвал набързо цялата служба. Въпреки това свещеникът така успял да нареди работата, че никой — ни Бентивеня дел Мацо, ни съседите нищо не забелязали. А за да стане по-близък с мона Белколоре, от време на време й правел подаръци; пращал й ту връзка пресен чесън (той вадел най-хубавия чесън в селото) от своята градина, която сам обработвал, ту кошничка грах, ту връзка червен лук; понякога издебвал удобен момент и я поглеждал любовно изпод вежди, а тя се преструвала, че нищо не забелязва и продължавала да върви с благочестив и смирен вид, така че свещеникът нищо не успявал да направи.
Веднъж по пладне, когато свещеникът се мотаел из селото без работа, срещнал Бентивеня дел Мацо, който карал пред себе си едно магаре, натоварено догоре е какво ли не, заговорил го и го запитал накъде е тръгнал. Бентивеня отвърнал: „Месер, отивам до града по моя работа и карам това на месер Бонакори да Джинестрато, та да ми помогне, защото съдията бил казал на прокурора да ме викнат да отида веднага при него.“
Свещеникът се зарадвал и казал: „Добре, Добре, синко, бъди благословен; върви и гледай да се върнеш колкото се може по-скоро; ако видиш Лапучо или Налдино, не забравяй да им кажеш да ми донесат ремъците, че ми трябват за вършитба.“ Бентивеня отвърнал, че няма да забрави.
