В нашия град, където винаги е имало в изобилие какви ли не хора и обичаи, неотдавна живял един живописец на име Каландрино; той бил човек простоват, голям чудак и прекарвал по-голяма част от времето си с други двама живописци, единият от които се наричал Бруно, а другият — Буфалмако; и двамата били големи смешници, но били хора разсъдливи и остроумни и дружели с Каландрино, защото много се забавлявали с неговата глуповатост и постъпки. По същото време във Флоренция живял един много забавен младеж, голям хитрец, обичащ да обръща на смях всичко, с каквото се заемел, на име Мазо дел Саджо; щом научил за глупостта на Каландрино, той намислил да се позабавлява с него, като му скрои някоя шега или пък го накара да повярва в нещо необичайно и несъществуващо. Един ден той отишъл в църквата „Сан Джовани“ и там срещнал случайно Каландрино, който разглеждал най-внимателно новите фрески и дърворезбата над олтара; тогава решил, че и времето, и мястото са удобни да направи каквото бил замислил. Казал на един свой приятел какво възнамерявал да стори, двамата, се приближили до мястото, където Каландрино седял съвсем сам, престорили се, че не го забелязват и почнали да си говорят за свойствата на различните скъпоценни камъни, за които Мазо се произнасял с такава вещина, сякаш бил един от най-големите и най-известни познавачи на тия работи. Каландрино дочул разговора, вслушал се внимателно, разбрал, че каквото си говорели не е тайна, затова станал и отишъл при тях, от което пък Мазо останал много доволен. Мазо продължил да говори за същото и Каландрино го запитал къде се намират тия камъни с такива чудодейни свойства; Мазо отвърнал, че повечето от тях са в Берлиндзона82, в страната на баските83, в една област, наречена Бенгоди84, където хората връзвали лозите с наденици, а гъската струвала един грош, и с нея давали и по едно патенце; ама без пари; там имало цяла планина от настъргано пармезанско сирене, планината гъмжала от хора, които по цял ден варели само макарони и равиоли, и то в бульон от тлъсти петли, после ги хвърляли надолу и народът се надпреварвал кой повече да вземе; наблизо течал поток от вино вернача85, ама от най-хубавото, и то без капка вода в него: такова вино никой не е пил досега. „Та това е страна за чудо и приказ! — възкликнал Каландрино. — Я ми кажи какво става с тлъстите петли, след като ги сварят?“ Мазо отвърнал: „Баските ги изяждат.“ Каландрино го запитал: „А ти ходил ли си там?“ Мазо отвърнал: „Питаш ме дали съм ходил. Ходил съм само веднъж, ама все едно, че съм бил там хиляди пъти.“ Каландрино продължил: „А колко мили има дотам?“ Мазо отвърнал: „Ами към хиляда, че и повече, и цяла нощ път, че и оттатък.“ Каландрино се смаял: „Брей, че това ще излезе комай по-далеч и от Абруцо.“ Мазо отвърнал: „Разбира се, ама не чак толкова!“
Като видял, че Мазо изрекъл всички тия приказки сериозно, без да се засмее, глупавият Каландрино му повярвал, както човек може да повярва на самата истина, сметнал всичко това за действително и рекъл: „Не е за мен работа — много е далеч; виж, да беше по-близо, щях да прескоча с теб дотам, макар и само веднъж, та да видя поне как варят макароните и да се налапам до насита. Но я ми кажи — и нека Бог добро да ти дарува — намират ли се из нашия край от ония чудодейни камъни, за които разправяше?“ Мазо отвърнал: „Да, има два вида камъни с чудодейна сила. Едните са скалите край Сетиняно и Монтичи; силата им е такава, че като ги направят на воденични камъни, от тях после брашно става, та затова из оня край се говори, че милостта е от Бога дадена, а воденичните камъни — от Монтичи; тия камъни там са безчет, и по тая причина ние никак не ги ценим, също както тамошните хора пък не ценят изумрудите — те са на купища, по-високи и от Монте Морело, а как само сияят нощем — не ти е работа. И още нещо ще ти кажа: който успее да направи тия воденични камъни на пръстени и ги върже, ама преди да им бъдат направени дупките, и ги занесе на султана, ще получи от него каквото си пожелае. А другият камък, дето ние, познавачите, наричахме хелиотроп86, има такава сила, че който го носи със себе си, докато го носи, става невидим за всички, навсякъде, където и да отиде.“ Тогава Каландрино рекъл: „Брей, че чудодейни сили; ами къде може да се намери такъв камък?“ Мазо отговорил, че тия камъни се намират в Муньоне. Каландрино попитал: „Колко са големи тия камъни? Какви са на цвят?“ Мазо отвърнал: „На големина са различни — едни са по-големи, други — по-малки, но на цвят са комай почти черни.“
