Каландрино запомнил всичко, защото имал намерение да тръгне и потърси тия камъни, но решил да не прави това без знанието на Бруно и Буфалмако, които обичал особено много; затова се престорил, че има някаква работа и се сбогувал с Мазо. И хукнал да търси приятелите си, та да тръгнат веднага за камъните, преди някой да ги изпревари. Търсил ги цяла сутрин, най-сетне — това било след деветия час, се досетил, че двамата работят в манастира на Фаентинските девици и въпреки че жегата била голяма, той зарязал всички свои работи, втурнал се почти бегом натам, извикал ги и им казал: „Приятели мои, ако щете, вярвайте, ако щете — не, но ние е вас можем да станем най-богатите хора във Флоренция; от един човек, на когото може да се вярва, научих, че в Муньоне имало някакъв камък с чудодейна сила: носиш ли го със себе си, ставаш невидим; затова смятам, че трябва да тръгнем веднага да го потърсим, преди да са тръгнали и други. Сигурен съм, че ще го намерим, защото знам как изглежда; намерим ли го, слагаме го в джоба и отиваме при сергиите на тия, дето обменят пари; както знаете, те са пълни с грошове и с флорини, и ще си вземем колкото си искаме. Никой няма да ни види и ще забогатеем, без да трябва по цял ден да правим разни заврънкулки по стените — също като охлювите.“
Щом чули тая работа, Бруно и Буфалмако едва се сдържали да не се засмеят, спогледали се, престорили се на безкрайно удивени, изразили възторга си от предложението на Каландрино, а Буфалмако го запитал как се казва тоя камък. Но Каландрино, нали не бил кой знае колко паметлив, успял да забрави названието на камъка и отвърнал: „Защо ни е потрябвало името, щом познаваме неговите свойства? Аз мисля, че е време да тръгваме, без да губим нито час.“ — „Добре де — прекъснал го Бруно, — кажи ни поне, как изглежда?“ Каландрино отвърнал: „Има ги всякакви, но всички са почти черни; затова според мен трябва да събираме наред всички черни камъни, докато попаднем на тоя, дето ни трябва. Хайде да не губим повече време и да тръгваме!“ Бруно възразил: „Почакай, почакай“; после се обърнал към Буфалмако и продължил: „Струва ми се, че Каландрино има право; но аз мисля, че времето не е подходящо за тая работа, тъй като сега слънцето е високо и грее право в Муньоне, всички камъни са изсушени от жегата, поради което някои от камъните сега ще изглеждат бели, докато сутрин, преди слънцето да ги е изсушило, са черни; освен това днес край Муньоне сигурно е пълно с народ, нали е работен ден; като ни видят, ще вземат да се досетят какво правим, и току-виж, и те почнали да търсят камъка; ще ни изпреварят и ще изпуснем питомното, за да гоним дивото. Според мен — стига вие да нямате нищо против, най-добре ще бъде, ако свършим тая работа в неделя, и то рано сутринта: тогава хем черните камъни се различават по-лесно от белите, хем никой няма да ни види.“ Буфалмако се съгласил с Бруно, съгласил се и Каландрино; тримата решили да потърсят камъка още следната неделя, рано сутринта, а Каландрино ги заклел никому нищо да не казват, защото и на него му били доверили тая работа под най-строга тайна. Разказал им също какво бил научил за страната Бенгоди и потвърдил под клетва, че било самата истина.
После Каландрино си отишъл, а Бруно и Буфалмако се договорили какво да правят, като излязат за камъка. Каландрино едва дочакал неделята; щом съмнало, станал, викнал другарите си, минали през Порта Сан Гало, спуснали се към Муньоне и се пръснали да търсят камъка. Каландрино — нали бил най-нетърпелив — избързал напред, подскачайки ту на една, ту на друга страна, и щом зърнел някъде черен камък, грабвал го и го пъхал в пазвата си. Другарите му вървели зад него, като за очи и те от време на време вземали по някой камък. Не минало, много време, Каландрино натъпкал пазвата си с камъни, после повдигнал полите на своята дреха, която не била къса и тясна, както ги шият в Хенегау,87 напъхал ги добре под колана си, та станали като голяма, широка торба, напълнил и нея, а след малко направил друга торба от наметалото си и почнал и в нея да слага камъни.
