След като се посмели със стражите, Бруно и Буфалмако последвали Каландрино, движейки се на доста голямо разстояние зад него; когато стигнали пред дома му, чули олелията от жестокия бой, дето той хвърлял на жена си, престорили се, че са току-що пристигнали и го извикали. Каландрино се показал на прозореца целия облян в пот, задъхан и зачервен, и ги помолил да се качат тозчас при него. Бруно и Буфалмако се направили, че не им се иска кой знае колко, но се качили, влезли в стаята, видели, че е пълна с камъни, видели още, че мона Теса ридае и се вайка в единия ъгъл с разкъсани дрехи, с разрошена коса, с подуто и посиняло лице; а в срещуположния ъгъл седял Каландрино, който бил разгърден и задъхан, сякаш капнал от умора. Те погледали, погледали, па го запитали: „А бе, Каландрино, каква е тая работа? Да не мислиш да зидаш нещо, че си струпал тия камъни?“ После продължили: „Какво е станало с мона Теса? Ти май си я бил; как може такова нещо?“ Ала Каландрино бил съсипан от тежестта на камъните, от яростта, с която пребил от бой жена си, от мъка по изпуснатото (както той си въобразявал) щастие, затова не можел да дойде на себе си и да им отвърне поне с една думичка, по тая причина Буфалмако почакал малко и отново го запитал: „Слушай, Каландрино, ако си имал други причини да се ядосваш, не биваше да ни мъчиш така, както направи; поведе ни да търсим оня скъпоценен камък, после изведнъж, без да ни кажеш нито «сбогом», нито «вървете по дяволите», ни заряза като някакви говеда край Муньоне и си тръгна; това много ни обиди, ама да си знаеш, че друг път вече не ще успееш да ни подмамиш!“
Като чул това, Каландрино се понапънал и заговорил: „Приятели, не ми се сърдете; работата не е такава, каквато я мислите. Знаете ли какъв съм нещастник? Та аз бях намерил камъка; изслушайте ме и ще се уверите, че не ви лъжа. Когато вие почнахте да се питате един друг къде съм, аз се намирах на не повече от десет лакътя от вас и като видях, че тръгнахте да си вървите, тръгнах и аз и през цялото време вървях все отпреде ви.“
Каландрино им разказал от начало до край всичко — какво са правили, какво си говорили, показал им синините по краката си и по гърба си, по които те хвърляли камъни, и продължил: „Ще ви кажа и друго: като минах през градските врати, носейки всички тия камъни, дето виждате тук, никой нищо не ми каза, а вие знаете колко са неприятни и досадни тия стражи, дето всичко искат да видят; освен това по пътя срещнах мнозина мои кумове и приятели; друг път, като ме видят, все ме заговарят и ме канят да си пийнем, а тоя път никой не ми се обади, защото не са могли да ме видят. Ала щом се прибрах у дома, тая проклетница, жена ми, изведнъж се изпречи пред мен и ме видя, защото, както ви е известно, жените карат всяко нещо да губи силата си. И така, аз, дето можех да бъда най-щастливият човек във Флоренция, станах най-нещастният, та затова я бих, докато имах сили; и не знам какво ме сдържа, та още не съм заклал тая негодница. Проклет да е часът, когато я видях за пръв път и когато тя прекрачи прага на тоя дом!“
Той отново пламнал от гняв и понечил да стане и да продължи да я бие. Докато го слушали, Бруно и Буфалмако се престрували на смаяни, често потвърждавали казаното от Каландрино, а в същото време едва се сдържали да не прихнат от смях; ала като видели, че той пак се разярил и се надигнал да бие жена си, двамата приятели пристъпили към него и го спрели, след което почнали да го увещават, че жена му няма никаква вина и че сам той си е виновен: като е знаел, че жените карат всички предмети да губят силата си, той е трябвало да я предупреди отнапред да не се показва пред него тоя ден. Те твърдели, че сам Господ е станал причина Каландрино да изпусне това щастие било защото не му е писано да го има, било защото възнамерявал да измами приятелите си; та той трябвало да им обади веднага щом намерил камъка, а не го направил. Те дълго го увещавали и най-сетне, макар и с големи усилия, успели да го сдобрят с жена му, която била много наскърбена; след това си тръгнали и го оставили да си блъска главата в пълния с камъни дом.
Енорийският свещеник на Фиезоле се влюбва в една вдовица, но тя не го обича; той си въобразява, че ще легне с дамата, а спи с нейната слугиня, след което братята на вдовицата го издават на епископа.
Щом Елиса завършила своята новела, която дружината изслушала с голямо удоволствие, кралицата се обърнала към Емилия, давайки й да разбере, че би желала след Елиса да продължи тя; поради това Емилия започнала веднага:
