Междувременно полицията в Милано претърсваше квартала около хотел „Палас“, където бяха открили тъмнозеленото БМВ на Чанети. Недалеч от мястото бе централната миланска гара. Съдебните, лекари определиха часа на убийството между два и три през нощта. И след напрегнат разпит на всички железничари, работили от два до пет тази нощ, полицията откри една добродушна касиерка на средна възраст, която си спомняше, че малко преди четири сутринта е продала билет на жена с широкопола сламена шапка. Пътувала за Рим.
Жена ли? Никаква жена, беше Томас Кайнд.
Двигателите изреваха, хеликоптерът леко подскочи и кацна. Вратите се отвориха, тримата полицаи приведоха глави под витлата и изтичаха по бетона към наетия реактивен самолет, който щеше да ги откара до Рим.
— Що се отнася до дипломатическия номер
Роскани чу грохота на реактивни двигатели, усети как облегалката го притиска, докато самолетът се устремяваше по пистата. След двайсет секунди бяха във въздуха и колесникът с глух шум се прибра в корпуса. Онова, което бе започнало като разследване по убийството на римския кардинал, описваше пълен кръг и се връщаше към самото начало.
Роскани разхлаби колана, измъкна последната цигара от смачкания пакет, прибра го в джоба си, захапа цигарата и извърна лице към прозореца. Долу слънцето проблясваше тук-там по езерца и сгради, сякаш цяла Италия се приличаше под безоблачното небе. Древна страна. Прекрасна, но вечно разтърсвана от безкрайни скандали и интриги на всички нива. Дали някоя страна бе успяла да се отърси от това? Не му се вярваше. Но той беше италианец и страната там долу бе негова. А като полицай имаше задължението да налага законите и да се грижи за правосъдието.
Отново видя Джовани Пио, негов приятел, партньор и кръстник на децата му, да лежи в колата си облян в кръв, с простреляно лице. Видя надупченото от куршуми тяло на римския кардинал и обгорелите останки от автобуса за Асизи. Спомни си касапницата в Пескара и Беладжо. И се запита що е правосъдие.
Да, престъпленията бяха извършени на италианска земя, където той имаше властта да ги накаже. Но зад стените на Ватикана нямаше никакви пълномощия. И щом бегълците попаднеха отвъд тях, можеше само да предаде доказателствата на главния прокурор Марчело Талиа. От този момент правосъдието преставаше да е негово. Щеше да попадне в ръцете на политиците. И в крайна сметка всичко щеше да свърши дотам. Отлично си спомняше как в началото на разследването по убийството на римския кардинал Талиа предупреди за „деликатната същност на цялото следствие и възможните политически усложнения между Италия и Ватикана“.
С други думи, ако пожелаеше, Ватикана можеше да убива безнаказано.
Първата мисъл на Хари бе да се върне при изоставения мерцедес, да разбие стъклото, да вземе ключовете и да измъкне Елена и Дани от апартамента.
— Мъртъв е. Осакатили са го — каза той на Дани по клетъчния телефон. — Един Господ знае какво им е казал. В момента може да идват право към вас!
Той изскочи от тясната пресечка зад сградата и едва намери сили да забави крачка, за да не привлича вниманието. Тръгна обратно натам, откъдето беше дошъл.
— Хари — тихо изрече Дани. — Просто се успокой и ела. Отец Бардони не им е казал нищо.
— Откъде знаеш, по дяволите?
— Просто знам…
След по-малко от трийсет минути Хари влезе в сградата. Внимателно огледа фоайето, озърна: се към асансьора и после тръгна по стълбището, защото му се стори по-безопасно от тясната кабина.
Когато влезе, Дани и Елена го чакаха в хола. Той усети напрежението във въздуха. Отначало всички мълчаха. Сетне Дани махна с ръка към прозореца.
— Искам да погледнеш навън, Хари.
Хари се озърна към Елена и пристъпи натам.
— И какво виждам?
— Проследи стената наляво — каза Дани. — В далечината ще видиш върха на кръгла тухлена кула. Това е кулата „Сан Джовани“, където държат кардинал Маршано. Той е в централната стая от другата страна, приблизително на половината височина. Има стъклена врата към малка тераса. Това е единственият отвор в стената.
До кулата имаше около четиристотин метра и Хари ясно виждаше нейния връх — висока, кръгла кула със зъбери, изградена от същите жълти тухли, както и стената на парка.
— Вече няма кой друг да го направи, освен нас — тихо каза Дани.
Хари бавно се завъртя.
— Ти, аз и сестра Елена — добави Дани.
— Да направим… какво?
— Да измъкнем кардинал Маршано.
Вълнението на Дани отпреди малко, когато не можеше да се свърже с отец Бардони, беше изчезнало. Свещеникът бе мъртъв; те трябваше да продължат.
Хари поклати глава.
— А, не. Без Елена.
— Аз го искам, Хари.
Елена го гледаше право в очите. Нямаше и капка съмнение, че говори съвсем сериозно.
— Разбира се, че искаш. Защо не? — Хари се завъртя към Дани. — И тя е смахната като теб.
— Освен нас няма кой, Хари… — тихо каза Елена.
