Хари подтичваше през гъстата борова горичка към североизточния край на градината. Мъчеше се да не мисли, че всичко върви успешно, и то само с усилията на трима души. Планиране, изненада и лична решителност, неуморно им бе повтарял Дани — това е тайната на всяка успешна партизанска акция. Засега изглеждаше, че е прав.
На петдесет метра пред себе си зърна кулите на Радио Ватикана. Отдясно, малко по-надолу по хълма, иззад живия плет започваше да се надига дим. Зад него буйно димеше първият огън.
— Няма вятър, Дани — каза той. — Всичкият пушек ще се разстила наоколо.
— Сега трябва да наближаваш клапаните — долетя от телефона гласът на Дани.
— Точно така.
Хари заобиколи един жив плет и се озова пред голяма извита тръба, която излизаше от земята. Приличаше на контролен клапан за цялото водоснабдяване. Но според Дани не беше така — просто междинен кран, остарял и излязъл от употреба. Ако между инженерите по поддръжката нямаше ветерани, вероятно никой не подозираше за съществуването му. И все пак, ако го затвореха, щеше да остави без вода всички сгради надолу, включително катедралата „Свети Петър“, музеите, Ватиканския дворец и административните сгради.
— Открих ги. Два крана един срещу друг.
Елена извъртя количката обратно и я издърпа надолу по стъпалата. Пушекът ставаше все по-гъст.
— Много ли са ръждясали? — попита Дани и се разкашля.
— Не знам — изпращя гласът на Хари от телефона.
Елена спря на площадката и отвори своя калъф. Закашля се, избърса сълзящите си очи, после извади две влажни кърпи и ги разгъна. Притисна едната върху носа и устата на Дани и я върза зад тила. След като стори същото и за себе си, подкара количката към скулптурната галерия Киарамонти. Бюстът на Цицерон, Херакъл със сина си, статуята на Тиберий, колосалната глава на Август — всичко тънеше в гъст облак дим, а изплашените туристи тичаха едновременно в двете посоки из дългата, тясна галерия. Всички търсеха изход.
Дани се приведе над телефона.
— Хари…
— Първият е готов… Вторият…
— Затвори го веднага!
— Мъча се, Дани…
Хари стисна зъби. Вторият кран беше ръждясал и трябваше да напъне с все сила. Изведнъж кранът поддаде, Хари залитна настрани и раздра върху тръбата кокалчетата на юмрука си. Телефонът отхвръкна на три метра от него.
— Мамка му!
С кърпите върху лицата приличаха на бандити от Дивия запад. Елена извъртя количката настрани, дръпна я заднишком и едва не се блъсна в пет-шест японски туристи, които тичаха, хванати за ръка, и крещяха задавено като всички останали. През един от тесните прозорци зърна как на двора нахлуват въоръжени мъже с барети и сини ризи.
— Отче — тревожно възкликна тя.
Дани погледна натам.
— Швейцарската гвардия — каза той и отново се приведе над телефона, докато Елена тласкаше количката напред. — Хари…
— Хари…
— Какво?…
Смучейки окървавения си юмрук, Хари се наведе да вдигне телефона.
— Какво става, Хари?
— Спрях скапаната вода, разбра ли?
Когато стигнаха края на галерията, Дани вдигна ръка. Елена спря. Отпред имаше затворена врата към по-долното помещение — Galleria Lapidaria, Галерия на надписите. Вътре не се виждаше жива душа.
За пръв път бяха сами. Суматохата, паниката, тълпите се отдалечаваха в обратна посока.
— Пристъпвам към трети огън — раздаде се от телефона гласът на Хари. — Вие измъкнахте ли се?
— Още две спирки.
— Бързайте, по дяволите.
— Отвън пристигна Швейцарската гвардия.
— Зарежете последните спирки.
— Зарежем ли ги, сам ще се справяш с Фарел и Швейцарската гвардия.
— Тогава не говори, а действай.
— Хари… — Дани се озърна. През стъклото видя как гвардейците надяват противогази. До тях стояха пожарникари с кислородни апарати и брадви. — Итън е някъде тук. И Адриана Хол е с него.
— Как, по дяволите…
— Не знам.
— Боже господи, Дани, майната му на Итън. Измъквай се час по-скоро!
— Това е диверсия. Искат да отклонят вниманието ни.
Застанал на пътя край кулата, Томас Кайнд говореше по малката радиостанция и гледаше как над ватиканските му зей се издига дим. В далечината виеха сирените на пожарни, прииждащи от цял Рим.
— Какво ще правите? — долетя гласът на Фарел.
— Не смятам да променям плановете си. И вие не би трябвало да го правите.
Томас Кайнд рязко прекъсна връзката и се обърна към кулата.
Клекнал в скривалището си, Херкулес омотаваше последните възли на въжето и гледаше отвисоко как Томас Кайнд се връща към кулата, разговаряйки по радиото в движение. Мъжете в черно продължаваха да се крият зад храстите.
Херкулес изчака Томас Кайнд да отмине кулата. После върза патериците с парче въже, преметна ги на гръб, изкатери се на стената, постоя малко така и завъртя над главата си края на въжето, натежал от масивни възли. Издаден напред, почти увиснал във въздуха, той запрати въжето нагоре към покрива.
Краят закачи нисък парапет от ковано желязо, изплъзна се и падна надолу. Херкулес отново хвърли поглед наоколо. В далечината над ватиканските сгради се виеха облаци дим. Сиви струи пълзяха и над хълмчето отвъд дърветата.
Той се надигна, отново размаха въжето и го хвърли. Краят пак не се задържа. Херкулес изруга и опита отново.
