Ден за изповед полностью

Радио Ватикана бе негова крепост. Сам я избра. Оттук щеше да командва отбраната на своето царство. Оттук щеше да оповести на целия свят величието на Светия престол. А Светият престол щеше да бъде по-силен от всякога, щеше да държи в здрава десница издигането на нови епископи, правилата за поведение на свещениците, светите тайнства на кръщенето и брака, създаването на нови църкви, семинарии, университети. А в идния век към него щеше да заприижда малко по малко — селце подир селце, град подир град — ново паство, обединяващо една четвърт от световното население. И Рим отново щеше да се превърне в център на най-могъщата религия на земята. А каква огромна финансова сила щеше да черпи от властта над енергетиката и водоснабдяването в тази страна — власт, определяща на свой ред кой, кога, къде и какво ще строи или отглежда. В изумително кратък срок една изстинала стара идея щеше да стане нова и дълговечна само защото Палестрина бе имал мъдростта да я съзре и пресътвори. Roma locuta est; causa finita est. Рим каза, въпросът е приключен.

Само че нищо не беше приключено. Ватикана бе под обсада, в пламъци. Сам светият отец съзря мрака. Орелът на Боргезите вече не помагаше. И Палестрина разбра, че е бил прав за отец Даниъл и брат му. Наистина ги изпращаха духовете на пъкъла; пушекът, който създаваха, бе изпълнен с тъма и болест — същата болест, която уби Александър. Значи не светият отец грешеше, а Палестрина: онова нещо, кацнало върху папското рамо, не бе душевен недъг на един боязлив старец, а наистина сянката на смъртта.

Изведнъж Палестрина надигна глава. Допреди малко си бе мислил, че е сам. Не беше. Нямаше смисъл да поглежда назад. Знаеше кой стои там.

— Молете се с мен, ваше преосвещенство — тихо изрече той.

Зад него стоеше Маршано.

— За какво да се моля?

Палестрина бавно стана и се обърна. Погледна Маршано с блага усмивка.

— За спасение.

Очите на Маршано се разшириха.

— Бог се намеси. Отровителят бе заловен и убит. Трето езеро няма да има.

— Знам.

Палестрина пак се усмихна, после бавно се завъртя към олтара, коленичи отново и се прекръсти.

— След като вече и вие знаете, молете се с мен.

Палестрина усети как Маршано пристъпи зад него. Изведнъж изпъшка. Пред очите му блесна ослепителна, невиждана светлина. Почувства как ножът се впива точно под шията му. Между плешките. Усети с каква сила и ярост натискат ръцете на Маршано.

— Няма трето езеро — изкрещя Палестрина.

Той напрегна гърди и отчаяно размаха назад огромните си ръце, за да докопа Маршано. Но не можеше.

— Ако не днес, то утре. Утре ще откриеш начин да сътвориш нов ужас. После още един. И още един.

В съзнанието си Маршано виждаше само немия ужас върху едно лице, показано в близък план по телевизията броени секунди преди идването на Хари Адисън. Лицето на стария му приятел Ян Йе, докато го водеха към колата след вестта, че съпругата и синът му са починали в Уси от отравяне с питейна вода.

Маршано гледаше с невиждащ поглед разпятието над ослепително бялата коса на Палестрина и усещаше в ръцете си изящния нож за хартия; бавно, с цялата си сила го тласкаше все по-надълбоко в тялото, което се мяташе и подскачаше като някакво морско чудовище, опитващо се да избяга. Боеше се да не изпусне хлъзгавата дръжка от дланите си, обагрени с кръвта на държавния секретар.

После чу как Палестрина изкрещя, разтърси се още веднъж под ножа и застина. Маршано въздъхна до дъното на дробовете си, пусна дръжката и залитна назад. С окървавени длани. С разтуптяно сърце. Вцепенен от ужас пред собственото си деяние.

— Аве Мария, Майко Божия — безсилно зашепна той, — моли се за нас, грешните, днес и в часа на смъртта ни…

Изведнъж усети, че не е сам и се обърна.

Фарел стоеше на прага зад него.

— Прав бяхте, ваше преосвещенство — тихо каза полицаят и затвори вратата. — Утре той щеше да открие ново езеро… — Фарел плъзна поглед към Палестрина и дълго стоя така, преди пак да се обърне към Маршано. — Сторихте каквото трябваше да се стори. Аз нямах тази смелост… Както сам казваше, той беше безпризорно хлапе, scugnizzo… нищо повече.

— Не, доктор Фарел — каза Маршано. — Той беше мъж и кардинал на Светата църква.

10:58

Задъхан и потен, Итън стоеше до задния ъгъл на гарата и се мъчеше да не кашля от пушека. Лекият ветрец отпреди малко почти не го облекчи, само поразчисти въздуха колкото да види как Хари Адисън се задава отдясно по тревистия склон, носейки в прегръдките си джуджето, с което бе излязъл от апартамента на Виа Николо V. От време на време подтичваше, после пак продължаваше ходом в сянката на крайпътните дървета.

На петдесет метра пред Итън зеленият локомотив пълзеше към стар и ръждясал товарен вагон. Не се съмняваше, че бегълците смятат да изчезнат с него. Той се озърна покрай ръждивите релси към отворената порта в стената на Ватикана. После завъртя глава и подири с поглед отец Даниъл. Ако успееше да го открие, щеше да го измъкне през портата — ако трябва, дори и на гръб.