Томас Кайнд дори не мигна. Кратък откос от картечния пистолет улучи Итън под носа и го изхвърли през отворената врата сред гейзер от кръв и късчета кост.
Елена застина от ужас. Кайнд притисна устата й с длан.
Адриана стоеше като вкаменена. Досега изобщо не бе реагирала. Херкулес лежеше на пода между четиримата и не смееше да си поеме дъх. Знаеше онова, което отлично разбираха всички — ако Кайнд натиснеше спусъка още веднъж, с тях бе свършено.
— Адриана…
От клетъчния телефон в джоба на Адриана изведнъж долетя далечният глас на пилота от Скайкам.
— Адриана… спрели сме на височина четиристотин и петдесет метра, малко извън стените на Ватикана. Влакът още не тръгва. Да го чакаме ли?
— Пуснете жените… — повтори Хари. — Нека вземат и Херкулес…
Изведнъж Елена пристъпи към Херкулес. Кайнд завъртя пистолета.
— Елена! — извика Хари.
Елена застина на място.
— Той ще умре, ако не му помогна.
— Адриана… — пак се обадиха от Скайкам.
— Кажете му да остави влака и да се насочи към тълпите около катедралата — тихо нареди Кайнд. — Веднага.
Адриана се вгледа в него, после взе телефона и предаде нареждането.
Кайнд пристъпи до вратата и надникна навън. Видя как хеликоптерът престана да кръжи, отдалечи се на североизток и увисна над катедралата „Свети Петър“. Томас Кайнд се озърна.
— Сега ще слезем от вагона и ще влезем в гарата.
Елена умолително се озърна към него и посочи Херкулес.
— Не бива да го местим…
— Оставете го тогава.
— Той ще умре.
Хари забеляза как пръстът на Кайнд потрепва върху спусъка.
— Елена, изпълнявай каквото ти казва.
Бързо крачеха покрай релсите — първо Кайнд и Елена плътно до него, после Хари и Адриана. Изведнъж откъм другата страна на локомотива долетя шум. Два чифта крака бързаха да се отдалечат.
Томас Кайнд направи крачка напред. Спирачът и машинистът бягаха към отворената порта в стената. Кайнд стрелна към Хари поглед с ледено предупреждение да не мърда, после спокойно завъртя картечния пистолет настрани, погледна и изстреля два кратки откоса. Двамата бегълци рухнаха изведнъж като чували брашно.
— Майко Божия! — прошепна Елена и се прекръсти.
— Напред — заповяда Кайнд и ги поведе пред локомотива. — Оттук — посочи той вратата на гарата.
Докато крачеше напред, Хари видя широката порта във ватиканската стена, отдалечаващите се релси и главната линия, край която бе спряла кола и до нея стояха двама мъже.
Скала. Кастелети.
Роскани все още беше някъде във Ватикана.
Болката в крака беше непоносима. Роскани крачеше, спираше да си почине и отново тръгваше, притискайки раната с длан. Предполагаше, че върви към гарата, но не можеше да е сигурен — пушекът и замайването от кръвоизлива съвсем го бяха объркали. Все пак той стискаше пистолета с лявата си ръка и упорито се тътреше напред.
— Стой! Горе ръцете! — изкрещя някой на италиански откъм дима.
Роскани застина на място. После видя как от полумрака пред него излизат пет-шест мъже с пушки. Бяха с барети и сини ризи. Швейцарската гвардия.
— Аз съм полицай! — извика Роскани. Нямаше представа дали са пряко подчинени на Фарел, но пое риска да предположи, че имат друго началство. — Аз съм полицай!
— Горе ръцете! Горе ръцете!
Роскани погледа още секунда, после бавно вдигна ръце. След миг някой грубо дръпна пистолета. Чу как един от гвардейците говори по радиостанция.
— Ambulanza23 — изрече човекът с напрегнат глас. — Ambulanza.
Томас Кайнд затвори вратата на гарата и изведнъж се озоваха в огромна зала, някогашната мраморна порта на папата към целия свят. От високите прозорци в свода се лееше водопад слънчева светлина като лъчи на театрални прожектори, хвърлящи светли кръгове в центъра. Но въпреки това залата бе прохладна и мрачна. Поне тук можеха да си отдъхнат от пушека.
— А сега… — Кайнд пусна Елена, отстъпи назад и погледна Хари. — Брат ви трябваше да дойде заради влака. Влакът все още е тук, значи той ще дойде.
Хари бавно плъзна поглед по терориста, сякаш търсеше най-уязвимото място. Изведнъж зърна как някой с бяла риза се мярна зад Кайнд и изчезна през една отворена врата. Лошото бе, че не успя да прикрие вниманието си.
— Е? — рязко изрече Кайнд — Може би вашият отец Даниъл вече е тук… — Изведнъж той повиши глас. — Хей, ти, излизай от канцеларията!
Никой не отговори.
Адриана бавно се размърда и пристъпи към Кайнд. Хари я погледна с недоумение. Тя се озърна и поклати глава.
— Излизай! — пак заповяда Кайнд. — Иначе аз ще дойда.
Времето сякаш застина, после иззад вратата се подаде побеляла глава. От канцеларията излизаше началник-гарата. Бяла риза, черни панталони. Стар, вероятно наближаваше седемдесетте. Кайнд му направи знак да се приближи. Човекът бавно тръгна напред. Стреснат, изплашен, объркан.
— Кой друг е вътре?
— Никой…
— Кой отвори портата?
Човекът вдигна ръка и посочи гърдите си с пръст.
Хари видя как очите на Кайнд хлътват по-дълбоко в орбитите си и разбра, че ще стреля.
— Недейте!
Кайнд го погледна.
— Къде е брат ви?
— Не го убивайте, моля ви…
— Къде е брат ви?
— Не знам… — прошепна Хари.
По устните на Кайнд трепна лека усмивка, пръстът му натисна спусъка и се раздаде глух трясък.
