— Не съм от тях — отсече Адриана и стана още по-сериозна. — Казах ти вече, обичам да спя с непознати… И знаеш ли защо? Това не само ме възбужда, но и ми дава пълна независимост. А за мен независимостта е най-важното нещо в света, защото ми позволява да работя както си знам, да върша каквото е необходимо, за да стигна до истината… Мислиш ли, че като майка бих се изправила под артилерийски обстрел, за да описвам нечия гражданска война?… Или в нашия случай — бих ли рискувала да прекарам остатъка от живота си в италиански затвор, осигурявайки фалшиви документи на един от най-издирваните хора в страната?… Не, Хари Адисън, нямаше да посмея заради децата си… Самотна съм и това ми харесва… Изкарвам добри пари, спя, с когото си поискам, посещавам места, каквито не си и сънувал, срещам се с хора, недостъпни за мнозина от най-видните политици… Това ме възбужда, а възбудата ми дава кураж да описвам фактите така, както са ги описвали някога, макар че днес никой друг не го прави… Егоизъм ли е? Не знам, по дяволите… Но не е маскарад, просто съм си такава… И ако нещо се случи, ако загубя, ще страдам единствено аз…
— И на седемдесет ли ще мислиш така?
— Питай ме, като ги навърша.
Хари продължи да я гледа. Ето значи защо имаше чувството, че телевизионните новини я разкриват по-добре от личното общуване. Просто цялата й душа излизаше на екрана. Такава бе и не желаеше да се променя. Владееше занаята до съвършенство. Преди седмица той би казал същото и за себе си. Няма нищо по-важно от свободата. Тя ти дава невероятни шансове, защото можеш да рискуваш. Вярваш в способностите си и играеш жестоко, на пределни скорости. Загубиш ли — това е положението… Но сега започваше да се съмнява. Може би защото вече нямаше и капчица свобода. Може би имаше цена, за която не бе подозирал. Просто и ясно… Или не чак толкова просто… А усещаше, че има и още нещо — нещо, което тепърва трябваше да опознае и разбере… Съдбата го бе подложила на изпитание, за да открие себе си…
— А сега накъде тръгвам… и кога? — чу той собствения си глас. — С кого ще поддържам връзка… с теб или с Итън?
— С мен. — Адриана извади от чантата си малък клетъчен телефон и му го подаде. — Знам какво прави полицията и по цял ден въртя телефоните. Никой няма да забележи един разговор в повече.
— Ами Итън?
— Когато му дойде времето, ще се свържа с него… — Адриана се поколеба, после леко изви глава, както правеше пред камерите, преди да обясни нещо. — Никога не си чувал за Итън… и той не е чувал за Хари Адисън друго, освен онова, което съобщават вестниците и телевизията, плюс може би някое вътрешно сведение от посолството… И мен не познаваш. Виждали сме се само веднъж, в хотела, когато се опитах да изкопча някакви сведения.
— Ами всичко това? — Хари се приведе напред и разпръсна по масата паспорта на Джонатан Артър Роу, удостоверението от Джорджтаунския университет и шофьорската книжка. — Какво ще стане, ако вместо наляво завия надясно, право в ръцете на Групо Кардинале? Да заявя на Роскани, че винаги си нося резервен комплект документи? Той ще иска да знае как и от кого съм ги получил.
Адриана се усмихна сърдечно.
— Хари, ти си голямо момче. Вече би трябвало да знаеш кое е ляво и кое дясно… Ако още не си научил, побързай. — Тя се приведе напред, целуна го по устните и прошепна: — Не бъркай посоките, моля те.
После си тръгна. На прага се обърна и му заръча да не напуска апартамента. Обеща да се обади, ако има нещо ново.
Той видя как вратата се затвори зад нея. Чу щракването на ключалката. Бавно наведе очи към документите върху масата. За пръв път в живота си съжаляваше, че не е посещавал актьорски курсове.
Сестра Елена Возо напазарува и излезе от малката бакалия на Пиаца Синьорели с голям плик пресни зеленчуци. Беше ги подбрала най-грижливо, за да направи колкото се може по-вкусна и хранителна супа. Не само за тримата мъже, които я придружаваха, но и за Майкъл Рурк. Време беше поне да опита да го нахрани. Тази сутрин бе наквасила устните му и той машинално преглътна. Но когато се опита да му предложи вода, той само я изгледа безпомощно, сякаш го товареше с непосилна задача. И все пак се надяваше, че ако му поднесе топло зеленчуково пюре, ароматът ще го изкуши да хапне. Дори една лъжичка би била по-добре, отколкото нищо, защото това щеше да е начало. А започнеше ли веднъж да се храни, Елена щеше да махне системите и да му помогне да си възвърне силите.
Марко я видя как излезе и тръгна към края на тясната калдъръмена улица, където бяха спрели колата. При други обстоятелства би отишъл да й помогне за покупките. Но не и днес, не тук посред бял ден. Макар че пътуваха с една и съща кола, не биваше да ги виждат заедно в магазина или по улиците. По-късно някой би могъл да си спомни. Да, италианци бяха, но не от Кортона — един мъж и монахиня. Вървяха заедно, напазаруваха и си тръгнаха. Защо? Какво търсеха тук? Това стигаше, за да каже някой след време: „Да, тук бяха. Видях ги.“
