Това, което очакваше, бе продължителен период на горещо и влажно време над източните райони на Китай. Подхранвани от слънцето, микроскопичните водорасли щяха светкавично да се размножат из езерата, замърсявайки с биологични токсини основните водоизточници за околните градове и села. А щом настанеха подходящи условия и започнеше масово развитие на водораслите, Палестрина щеше да даде заповед за начало на „протокола“. Целта бе неусетно да бъдат отровени водоизточниците, тъй че вината да падне върху водораслите и неспособността на старите пречиствателни системи да отстранят замърсяването.
Смъртта на огромен брой хора щеше да предизвика небивало обществено негодувание. И държавното ръководство щеше тайно да се изплаши, че обзетите от паника провинции могат да сметнат Пекин за неспособен да се справи с водоснабдяването. Би възникнала заплаха тези области да се откъснат от централното правителство, което можеше да изправи Китай пред най-големия му кошмар — опасността да рухне, както бе станало със Съветския съюз. При подобни условия държавното ръководство би приело енергичната и съвсем дискретна препоръка на един свой стар и верен съюзник да се създаде спешно консорциум от фирми (редица от тях вече работещи по различни проекти в Китай), които незабавно да реконструират архаичната система за водоснабдяване. От каналите и резервоарите до пречиствателните станции и водноелектрическите централи.
Естествено, този стар и верен съюзник щеше да бъде Пиер Веген. А компаниите и корпорациите щяха да се контролират от невидимата сянка на Ватикана. Такъв бе планът на Палестрина: властваш ли над водата в Китай, владееш цялата страна.
А за да овладее водата, му трябваше горещо време. Днес беше горещо както в Италия, така и в Източен Китай. И Маршано знаеше, че ако не настъпи внезапна промяна на времето в Азия, след броени дни Палестрина ще даде заповед за начало на ужаса.
Докато се обръщаше да влезе в къщата, Маршано зърна на горния прозорец женско лице. Видя го само за миг, сетне то бързо се дръпна навътре. Беше сестра Мария-Луиза, новата му икономка, или по-скоро новата икономка на Палестрина, назначена тук, за да му напомня, че непрестанно е под наблюдение, че каквото и да върши, Палестрина стои зад гърба му.
След като влезе, Маршано уморено седна зад бюрото да прегледа окончателната чернова на протокола от вчерашното съвещание и новите инвестиционни планове, одобрени от Кардиналския съвет. В понеделник сутрин щеше да поднесе документа на Палестрина за подпис, И от този момент плановете ставаха обективна реалност.
Докато работеше, от дълбините на съзнанието му се надигна въпрос, който дебнеше нейде в душата му като жива твар, за да го мъчи във всеки миг на спокойствие — как бяха позволили на Палестрина да се превърне в такова чудовище и защо самият той бе тъй жалък и неспособен да стори нещо? Защо не бе потърсил лична среща със светия отец, защо не бе пратил тайна докладна записка до Кардиналския съвет, за да признае какво е станало, какво ще се случи и да помоли за помощ?
Уви, прекалено добре знаеше отговорите, защото вече стотици пъти неизменно стигаше до тях. Светият отец беше стар, вярваше безрезервно на своя държавен секретар и следователно за нищо на света не би приел лоша дума срещу него. А кой ръководеше Кардиналския съвет? Самият Палестрина. Той се радваше на всеобща почит, имаше съюзници навсякъде. Едно толкова чудовищно обвинение щеше да бъде посрещнато или с присмех, или с възмущение, а авторът му — обявен за еретик или безумец.
Борбата ставаше още по-неравна след заплахата на Палестрина да го обвини в убийството на кардинал Парма заради извратена любовна страст. Как можеше Маршано да се защити срещу подобна лъжа пред папата или кардиналите? Никак, защото Палестрина държеше картите и ги раздаваше както си искаше.
А нещата се усложняваха още повече от факта, че първоначално всичко започна от най-вътрешните кръгове във Ватикана след лична молба на папата да потърсят начин за разширяване на църковното влияние през следващия век. Много линии бяха проучени и предложени, докато най-сетне Палестрина представи своя план — нарочно окастрен от всички опасни подробности. По онова време и Маршано, и всички останали се изсмяха, смятайки това за шега. Но не беше шега. Държавният секретар говореше напълно сериозно.
