Когато излезе от нишата, Майкъл Рурк все още седеше с гръб към нея и гледаше през прозореца. Тя пристъпи по-близо, сгъна вестника и го вдигна така, че снимката на отец Даниъл да се изравни с лицето на пациента. Превръзките пречеха да прецени; освен това Майкъл Рурк беше брадясал, докато снимката показваше отец Даниъл гладко избръснат, но… челото, скулите, носът, изражението…
Ненадейно Майкъл Рурк извърна глава и погледна право към нея. Елена трепна, отскочи назад и скри вестника зад гърба си. Той за дълго се вгледа в нея и тя изпита увереност, че е разбрал какво прави. После болният бавно отвори уста.
— Во… ххо… о… дааа — дрезгаво избъбри той. — Во… о… оо… дааа…
Роскани сам не знаеше от къде на къде му бе хрумнало да зареже цигарите
Тази мисъл го споходи към полунощ и не му даде да мигне до сутринта. Още в ранни зори огледа протокола за „Преотстъпване на веществено доказателство“, който Пио и Яков Фарел бяха подписали във фермата. С него Фарел предаваше на Пио оръжието, открито на мястото на взривения автобус. Коректно и законно. Означаваше, че пистолетът е бил у Пио и след неговата смърт е изчезнал заедно с Хари Адисън. Но това беше само стандартна полицейска дейност и нямаше почти нищо общо с тревогата, която го гризеше и досега. През цялото време бе вярвал, че испанският пистолет е бил носен от отец Даниъл и категорично доказва връзката му с испанския комунист Мигел Валера — човека, набеден за убиец на римския кардинал.
Но — ето кое го тормозеше — дали оръжието наистина имаше нещо общо с отец Даниъл? Дали не бе принадлежало на някой друг в автобуса? На някой, изпратен да го убие? Ако беше така, значи си имаха работа не с едно, а с две престъпления: опит за убийство на свещеника и взривяване на целия автобус.
Горещо и душно. Жегата не отслабваше вече цяла седмица и дори в този късен час температурата беше над двайсет и осем градуса.
Търсейки някакво облекчение, кардинал Маршано замени дебелите църковни одежди с лек памучен панталон и лятна риза, после излезе в малкото вътрешно дворче на апартамента си да подири поне лекичък нощен ветрец.
Сноп лъчи от прозореца на библиотеката осветяваше чушките и доматите, които бе засял в края на април. Зеленчуците узряха рано и вече бяха почти готови за бране. Заради жегата. Не че беше чак толкова изненадващо. През голи обикновено е горещо. За момент Маршано си спомни с усмивка малката двуетажна къща сред нивите край Тоскана, където бе израснал с още четирима братя и три сестри. Лятната жега означаваше две неща — дълги, изтощителни дни, когато цялото семейство работеше на полето от тъмно до тъмно… и безброй скорпиони. По два-три пъти на ден се налагаше да ги измитат от къщата и никой не си лягаше под завивките, нито пък надяваше риза, панталони или обувки, без предварително да ги изтръска. Ужилването оставяше белег, а болката не се забравяше с години. Скорпионите бяха първите Божии създания, които намрази от дън душа. Но по онова време още не познаваше Палестрина.
Маршано напълни лейката, поля зеленчуците, после я върна на място и избърса потта от челото си. Все още нямаше ветрец, а нощта като че ставаше още по-задушна.
Жегата.
Той се опита да я прогони от мислите си, но не успя, защото знаеше, че именно тя бе задействала китайския часовник на Палестрина. Всеки ден Маршано прелистваше вестниците, гледаше световните прогнози за времето по телевизията и проверяваше в Интернет, полагайки всички усилия да събере изчерпателни данни за метеорологичните условия в Азия. Знаеше, че и Палестрина върши същото. Само че държавният секретар разполагаше с далеч по-всеобхватна система за сбор на информация — най-вече, защото заради своя „Китайски протокол“ Палестрина лично бе станал запален поклонник на науката за атмосферните условия. За по-малко от година той се превърна едва ли не в експерт по компютърните метеорологични модели. Ако нямаше далеч по-важни дела, той с лекота би могъл да направи кариера като водещ италиански специалист метеоролог.
