За ужас на Маршано единствено кардинал Парма изказа възражение. Останалите — монсиньор Капици и кардинал Матади — кротко мълчаха. Всъщност не би трябвало да се изненадва. Очевидно Палестрина ги бе преценил най-грижливо. Като твърд и консервативен църковник от старата школа Парма никога не би се съгласил. Но съвсем другояче стояха нещата с шефа на Ватиканската банка Капици, завършил Оксфорд и Йейл, както и с префекта на Епископското сдружение Матади, чието семейство бе едно от най-високопоставените в Заир. И двамата бяха крайно амбициозни политически играчи, неслучайно стигнали до върховете на църквата. Надарени със силна мотивация и крайна предпазливост, те имаха огромна поддръжка в църквата. А тъй като знаеха, че Палестрина няма желание да поеме пряко властта, и двамата бяха вперили погледи в папския престол; при това знаеха още, че единствено от капризите и властта на Палестрина зависи кой ще се настани там.

Маршано бе съвсем различен. Успехите си бе постигнал не само благодарение на своя блестящ ум и категоричното нежелание да се меси в политически машинации, но и защото си оставаше по душа обикновен свещеник, вярващ в Бога и църквата. Това го правеше истински „довереник“ — честен наивник, неспособен да повярва, че в съвременната църква има място за хора като Палестрина. И благодарение на това всеки можеше да го манипулира чрез искрената му вяра.

Внезапно Маршано стовари юмрук върху масата, като в същия миг се укори гневно за своята слабост и наивност, дори за дълбоката набожност, на която бе посветил целия си живот. Ако тази яростна, сурова самооценка беше дошла по-рано, би имал шанс да стори нещо, ала сега вече бе твърде късно. Папата бе преотстъпил почти изцяло на Палестрина контрола над Светия престол, а единственият протестен глас, гласът на кардинал Парма, мълчеше завинаги. Капици и Матади следваха своя водач с приведени глави. Палестрина бе грабнал юздите, за да подхване ужасяващ галоп, който вече не можеше и нямаше да бъде спрян. Оставаше им само да чакат смъртоносната жега на китайското лято.

<p>50</p>

Пекин, Китай, хотел „Глория Плаза“, 12 юли, неделя, 10:30

Четирийсет и шест годишният Ли Уън излезе от асансьора на осмия етаж и тръгна наляво, търсейки стая 886, където трябваше да се срещне с Джеймс Хоули, инженер хидробиолог от Уолнът Крийк, Калифорния. Зад прозорците дъждът бе спрял и слънцето надничаше през сивите облаци. Очевидно прогнозите бяха верни — предстояха няколко горещи и потискащо влажни дни.

Стая 886 беше в средата на коридора. Когато стигна до нея, Ли Уън завари вратата открехната.

— Мистър Хоули — каза той. Не чу отговор и повиши глас: — Мистър Хоули.

Отново никакъв отговор. Ли Уън бутна вратата и влезе.

По цветния телевизор предаваха новини, а върху леглото беше оставен светлосив официален костюм за много висок човек. До него имаше бяла риза с къси ръкави, раирана вратовръзка и чифт боксерки. През отворената врата на банята вляво долиташе шумът на душа.

— Мистър Хоули.

— Мистър Ли — раздаде се през плискането гласът на Джеймс Хоули. — Моля за извинение. Викат ме на спешно съвещание в Министерството на земеделието и риболова. Не знам защо. Но няма значение — всичко, което ви трябва, е в горното чекмедже на тоалетната масичка. Знам, че бързате за влака. Някой друг път ще седнем на чаша чай.

Ли Уън се поколеба, после пристъпи към тоалетната масичка и отвори горното чекмедже. Вътре имаше хотелски плик с изписани на ръка инициали Л. У Взе плика, набързо прегледа съдържанието му, после го пъхна във вътрешния си джоб и затвори чекмеджето.

— Благодаря, мистър Хоули — изрече той към облака пара в банята, сетне бързо излезе и затвори вратата зад себе си. Съдържанието на плика наистина беше безценно, както му обещаваха. Нямаше смисъл да стои повече тук. Оставаха му само седем-осем минути, за да напусне хотела, да притича през колите по булеварда и да се качи на влака.

Ако по някаква случайност Ли Уън се бе върнал за нещо забравено, щеше да зърне как вместо Джеймс Хоули от банята излиза дребен, широкоплещест китаец с официален костюм. Той пристъпи към прозореца, надникна надолу и видя Ли Уън да се отправя към близката гара.

Човекът обърна гръб на прозореца, бързо извади куфарче изпод леглото, прибра в него дрехите на Джеймс Хоули и излезе, оставяйки ключа на масата.

Пет минути по-късно той седеше зад волана на сребристия си опел и посягаше с една ръка към клетъчния телефон. Усмихваше се доволно. Пред широката публика Чън Ин бе известен като преуспяващ търговец на свежи цветя, но в съвсем други среди се славеше като ненадминат майстор на езиците и диалектите. Особено му допадаше да говори на английски с американски акцент — точно както би могъл да говори Джеймс Хоули, претоварен с работа, но все пак любезен хидробиолог от Уолнът Крийк, Калифорния. Ако наистина съществуваше.

<p>51</p>

Кортона, Италия, 12 юли, неделя, 5:10, 11:10 в Пекин

— Благодаря, приятелю — каза Томас Кайнд на английски.

Перейти на страницу:

Похожие книги