Пипалата на Организацията се простираха далеч извън кръга на нейните членове. Както често правят подобни групировки, тя наемаше хора, които нямаха ни най-малка представа за кого работят.
Гимназистките Колет и Сами бяха наркоманки от богати семейства, тоест готови на всичко, само и само да си набавят дрога, без близките им да узнаят. Приемаха почти всякакви задачи по което и да било време.
В понеделник поръчката беше проста: да отидат на Кей дьо Бетюн 18 и да наблюдават единствената врата, край която няма полицейски пост — изходът от жилището на портиера. Ако излезе симпатичен мъж на около трийсет и пет години, веднага да съобщят и да тръгнат след него.
Двете момичета проследиха Озбърн до кабинета на доктор Шейсон на улица Басано. После Сами влезе след него в магазина „Троа картие“ на булевард Мадлен и даже кокетно го помоли да й помогне да избере вратовръзка за чичо си, докато той чакаше да му довършат костюма. Накрая Колет слезе с Озбърн в метрото и не се отдели от него чак до кафенето срещу „Ла купол“.
От този момент на сцената излезе Бернхард Офен, който видя как в 19:05 Озбърн напуска кафенето и пресича булевард Монпарнас, за да влезе в ресторанта.
Висок само метър и седемдесет и пет, тъмнокос, облечен с джинси, кожено яке, маратонки „Рийбок“ и диамантена обица на лявото ухо, Бернхард Офен нямаше нищо общо с дългия рус мъж. Но беше също тъй смъртоносно опасен. В десния джоб на якето му лежеше автоматичният пистолет CZ със заглушител, който бе използвал успешно в Марсилия.
В 19:20, убеден, че Маквей е пристигнал сам, Озбърн стана от мястото до витрината, заобиколи няколко заети маси и се приближи към детектива, държейки неловко настрани превързаната си ръка.
Маквей погледна бинтовете, после му направи знак да седне.
— Казах, че ще дойда сам. Не водя никого.
— Казахте още, че можете да помогнете. Какво имахте предвид? — запита Озбърн.
Разбираше, че напразно се е надявал на подстригването и новия костюм. Маквей отдавна знаеше, че той е тук.
— От коя кръвна група сте, докторе? — прекъсна го Маквей, без да обръща внимание на въпроса.
Озбърн се поколеба.
— Мислех, че вече знаете.
— Искам да го чуя от вас.
В този момент до масата спря келнер с бяла риза и черен панталон. Маквей отрицателно поклати глава. Озбърн поръча кафе и келнерът се отдалечи.
— Група В.
Предварителният доклад на Ернандес за Озбърн най-сетне бе пристигнал по факса малко преди Маквей да напусне префектурата. Между другото в него се споменаваше и кръвната група — В. Което означаваше не само че Озбърн казва истината, но и че високият мъж е от нулева група.
— Доктор Хуго Клас. Разкажете ми за него — нареди Маквей.
— Не познавам никакъв доктор Клас — бавно отговори Озбърн, като все още се питаше нервно дали залата не е пълна с цивилни полицаи, очакващи сигнал от Маквей.
— Той ви познава — излъга Маквей.
— Значи съм го забравил. Каква специалност практикува?
Озбърн беше или много опитен, или съвършено невинен. Но вече бе излъгал за калта по маратонките, следователно можеше да лъже и сега. С надеждата да го изкара от равновесие, Маквей направи рязък завой:
— Той е доктор по философия. Приятел на Тимоти Ашфорд.
— На кого?
— Е, хайде, докторе. Тимоти Ашфорд. Бояджия от Южен Лондон. Симпатичен младеж. На двайсет и четири години. Знаете го.
— Съжалявам, не ми е познат.
— Никак?
— Никак.
— В такъв случай вероятно няма да се развълнувате ако ви кажа, че видях главата му в един хладилник.
На съседната маса някаква възрастна жена със светъл кариран костюм ахна от ужас. Маквей не изпускаше Озбърн от поглед. Нарочно бе поднесъл вестта по най-грубия начин, за да предизвика реакция. Но Озбърн даже не мигна.
— Докторе, веднъж вече ме излъгахте. Искате да ви помогна. В такъв случай ми дайте нещо полезно. Докажете, че мога да ви вярвам.
Келнерът донесе кафето, сложи го на масата и се отдалечи. Маквей се загледа подир него. След като отмина няколко маси, келнерът спря до тъмнокос мъж с кожено яке. Човекът седеше сам вече от десет минути, без да поръчва нищо. В лявата си ръка държеше цигара и имаше диамантена обица на лявото ухо. Веднъж келнерът вече бе спрял до него, но човекът го отпрати. Този път той погледна към Маквей и каза нещо. Келнерът кимна и тръгна между масите.
Маквей отново се обърна към Озбърн.
— Какво, докторе, май не ви се говори тук? Искате ли да идем другаде?
Озбърн не знаеше какво да мисли. Също както първия път, Маквей му задаваше загадъчни въпроси. Очевидно го смяташе за замесен в нещо, от което Озбърн нямаше ни най-малка представа. А това само усложняваше положението, защото всеки откровен отговор придобиваше вид на хладнокръвно пресметнато увъртане.
— Маквей, повярвайте ми, че не знам за какво говорите. Ако знаех, може би щях да помогна, но наистина не знам.
Маквей машинално подръпна ухото си и се озърна настрани. После пак погледна Озбърн.
— Дали пък да не опитаме друг подход? — той помълча. — Как тъй стана, че напомпихте Албърт Мериман със сук-ци-нил-холин? Правилно ли го произнасям?
