— Каду, никак не ми се вярва да имате работа със самоубийство. Смъртта на Мериман е свързана с нещо много по-голямо. И ония, които стоят зад цялата работа, вече започват да убиват полицаи.
— Ив, смятам, че ще е най-добре час по-скоро да поставиш Клас под стража — намеси се Нобъл.
— Извинявай, Йън, но не съм съгласен. — Маквей стана и се разтъпка зад бюрото на Лебрюн. — Каду, намерете верен човек. Може би даже от друг град. Клас не подозира, че сме го разкрили. Подслушвайте домашния му телефон и го дръжте под наблюдение. Установете кого посещава, с кого разговаря. После се заемете със смъртта на Антоан. Вижте дали ще успеете да проследите всяка минута от неделната му среща с Лебрюн до момента, в който е застрелян. Не знаем на чия страна е бил. И накрая много предпазливо проверете с кого се е свързал Клас във Вашингтон, за да поиска досието на Мериман от Ню Йорк.
— Разбирам — каза Каду.
— Капитане… пазете се — предупреди го Маквей.
— Ще се пазя. Merci. Au revoir.
Раздаде се щракане и линията на Каду се прекъсна.
— Кой е този доктор Клас? — запита Нобъл.
— Питаш за нещо извън очевидното? Не знам.
— Ще се свържа с военното разузнаване. Може и сами да открием нещо повече за доктор Клас.
Нобъл прекъсна и Маквей се втренчи в стената, кипнал от ярост, че не открива нито една пукнатина в загадъчните събития. Имаше чувството, че изведнъж е загубил цялото си професионално умение.
На вратата се почука и някакъв униформен полицай надникна в кабинета, за да му съобщи на английски, че се обажда портиерът от неговия хотел.
— На втора линия.
— Merci. — Полицаят излезе и Маквей вдигна слушалката. — Маквей слуша.
— Дейв Гифърд, хотел „Старият Париж“ — изрече мъжки глас.
На излизане от хотела Маквей бе връчил двеста франка на портиера, бивш американец, с молба да му телефонира за всяко обаждане.
— Има ли факс от Лос Анджелис?
— Не, сър.
Къде се мотаеше Ернандес с информацията за Озбърн? На ръка ли я носеше до Париж? Маквей седна, отвори бележника си и взе молив от бюрото. Имаше две обаждания от инспектор Бара. Освен това го бе търсил водопроводчикът от Лос Анджелис, за да съобщи, че пръскачките са монтирани и работят. Очаквал указания на какъв режим да ги настрои.
— Господи — прошепна Маквей.
За последното обаждане портиерът имаше съмнения. Всъщност човекът звънял вече за трети път и настоявал да разговаря лично с Маквей. Не оставял никакво съобщение, но гласът му звучал все по-отчаяно.
Представял се под името Томи Ласорда.
Джоана имаше чувството, че в наркотичен транс е преживяла някакъв неописуем кошмар.
След сексуалния маратон в огледалната зала Фон Холден я покани да дойде с него в Цюрих. Първата й реакция бе да откаже с усмивка. Чувстваше се напълно изтощена. Днес бе работила седем часа с господин Либаргер, полагайки упорити усилия да му втълпи, че може да върви и без бастун. Искаше да се справи в безумния срок, поставен от Залетл — до идния петък. В 15:30 разбра, че силите му са на изчерпване и го изпрати да почива. Очакваше Либаргер да подремне, после да поръча лека вечеря в стаята и да си легне рано. Но ето че той се появи на вечеря с официален костюм, весел и достатъчно издръжлив, за да понесе безкрайното бръщолевене на Рита Баур, а после да се изкачи до втория етаж, където щяха да свирят Ерик и Едуард.
Щом господин Либаргер може, подкачи я Фон Холден, защо пък Джоана да не отскочи до Цюрих за един-два швейцарски шоколада? Още нямаше десет вечерта.
Първата им спирка бе на Рамищрасе, в любимия ресторант на Джеймс Джойс, където си поръчаха шоколад и кафе. После Фон Холден я откара да види нощния живот в някакво смахнато кафене на Мунцплац, близо до Банхофщрасе. След това пиха шампанско в бара на хотел „Централ Плаза“ и минаха през някаква кръчма на Пеликанщрасе. Накрая се отправиха да погледат луната над Цюрихското езеро.
— Искаш ли да видиш къде живея?
С лукава усмивка Фон Холден се облегна на парапета и хвърли монета във водата.
— Шегуваш се! — възкликна Джоана. Имаше чувството, че вече не е в състояние да направи и крачка.
— Няма шега.
Фон Холден посегна да я погали по косата. Джоана с изумление усети как отново я обзема възбуда и се изкиска.
— На какво се смееш?
— На нищо…
— Ела тогава.
Джоана го погледна.
— Ти си мръсник.
— Такъв съм си — усмихна се той.
Пиха коняк на терасата в апартамента му над Стария град и той й разказа за детството си в огромно аржентинско ранчо. После я отнесе в леглото и отново се любиха.
Джоана смътно си спомняше как се запита за кой път го правят. Спомняше си още как той се изправи над нея с отпуснат, но все още огромен пенис и смутено усмихнат я запита дали ще му се сърди много, ако завърже ръцете и краката й за колоните на леглото. После Фон Холден изрови от гардероба четири дълги ивици меко кадифе, които смяташе да използва. Каза, че сам не знаел защо, но открай време изпитвал такова желание. Мисълта го възбуждала неимоверно. А когато го погледна и видя какво означава „неимоверно“, тя се изкиска и отвърна, че няма нищо против, щом му доставя удоволствие.
