Санитарят дотича и Озбърн се отдръпна. Отново го обля студена, замайваща вълна. Разбираше, че шокът започва да го надвива. Първата му мисъл бе да попита някой санитар за одеяло, но в някакво внезапно просветление осъзна, че ако това наистина е саботаж, целта са били двамата с Маквей. Помолеше ли за одеяло, щяха да разберат, че е пътник. Щяха да питат за име и да го запишат между живите.
„Не — помисли той и се отдръпна. — По-добре да стоя настрани.“
Огледа се и видя близо на склона гъста горичка. Санитарят клечеше с гръб към него, а останалите спасители бяха далече. Трябваше да напрегне сетни сили, за да измине тия няколко метра. Обзе го страх, че се бави, че ще го забележат. Най-сетне достигна укритието и се обърна. Все още никой не гледаше към него. Успокоен, той се вмъкна в храсталака. И тук, далече от истерията, легна върху влажната шума, подложи ръка под главата си и затвори очи. Почти мигновено потъна в дълбок сън.
Вестта за катастрофата на влака Париж-Мо стигна до Йън Нобъл по-малко от час след произшествието. Първите сведения говореха за саботаж. Малко по-късно бе потвърдено, че под локомотива е имало взривно устройство.
Прекалено наивно би било да се сметне за просто съвпадение, че Маквей и Озбърн пътуваха по същата линия за среща с пилота на летището в Мо. А след като пилотът бе изчакал уговорения срок и бе излетял без да ги види, можеше да се предположи, че двамата са били във влака.
Нобъл незабавно се свърза с домашния телефон на капитан Каду в Лион и го информира за произшествието. Държеше да узнае резултатите от проучването на германския експерт Хуго Клас и анкетата около смъртта на Антоан Лебрюн. Беше решил да смята за утвърден факт, че Маквей и Озбърн са били във влака и че катастрофата е дело на неизвестната организация, за която работеше Клас или братът на Лебрюн. По този начин противниците отново доказваха колко широка е тяхната разузнавателна мрежа. Не го учудваше, че бяха открили Мериман, Анес Демблон и останалите, нито че знаеха името и адреса на Вера Монере. Но да засекат тайната среща на Маквей и Озбърн в „Ла купол“, а после да ги открият сред пътниците на влака за Мо — това граничеше с невъзможното.
Каду бе поразен и не криеше отчаянието си. Човекът, когото пуснал по дирите на Клас, засега не бил открил нищо повече от факта, че в събота заподозреният отвел жена си на ресторант, в неделя ходил на църква, а в понеделник отишъл на работа както винаги. Подслушването на телефона не дало резултат. Колкото до Антоан, в неделя той се прибрал у дома след късна вечеря с брат си и веднага си легнал. По неизвестна причина станал рано и отишъл в кабинета, макар че нямал подобен навик. Там го открила жена му в 7:30. Лежал на пода до бюрото, а до него се търкалял служебният му пистолет марка „Берета“. Бил изстрелян само един патрон и смъртта била причинена от рана в дясното слепоочие. Аутопсията и балистичното проучване потвърждавали, че куршумът е от същия пистолет. Външната врата била заключена, но имало открехнат прозорец в кухнята. Поради това не било изключено някой да е влязъл и излязъл оттам, макар че липсвали доказателства.
— Или само да е излязъл — подхвърли Нобъл.
— Да, и ние помислихме за това — каза Каду с подчертания си френски акцент. — Че Антоан може да е пуснал някого в къщата. Би трябвало да познава човека много добре, за да го приеме по това време. После онзи го убива и се измъква. Но така или иначе нямаме доказателства и съдебният лекар официално обяви случая за самоубийство.
Нобъл се чувстваше озадачен както никога през живота си. Всички около Мериман бяха мъртви или преследвани, а човекът, който бе открил неговия отпечатък, се оказваше напълно невинен.
— Каду, вашингтонската централа на Интерпол… с кого се е свързал Клас за досието на Мериман?
— С никого.
— Какво?
— Заявката не е регистрирана във Вашингтон.
— Невъзможно. Досието им е било пратено по факс направо от Ню Йорк.
— Стари кодове, драги мой — каза Каду. — Навремето големите клечки от Интерпол имаха лични кодове, осигуряващи достъп до най-секретната информация. Практиката отдавна е отменена. Но някои все още помнят кодовете и ги използват, без да оставят следа. От Ню Йорк може да са подали факс до Вашингтон, но по някакъв електронен канал той е кривнал направо към Лион.
— Каду… — Нобъл се поколеба. — Знам, че Маквей е против, но времето не чака. Тихичко прибери Клас и го разпитай. Ако искаш, ще дойда и аз. Той е единствената ни нишка.
— Разбирам, приятелю. И съм напълно съгласен. Чакам веднага да ми съобщиш, ако узнаеш нещо за Маквей. Пък да става каквото ще, а?
— Да, разбира се. Да става каквото ще.
Нобъл остави слушалката, позамисли се, сетне извърна глава към стойката за лули зад бюрото. Избра най-опушената, марка „Калабаш“, напълни я, грижливо утъпка тютюна и драсна клечка кибрит.
