Нобъл изключи касетофона. Не искаше Лебрюн да чуе как в края на разговора Бени се тревожи за Маквей. Все още не му бяха казали за железопътната катастрофа. И без това беше приел много тежко известието за смъртта на брат си, тъй че нямаше смисъл да го товарят допълнително.
— Йън — прошепна Лебрюн. — Знам за влака. Може и да съм гръмнат, но още не съм умрял. Лично разговарях с Каду преди двайсетина минути.
— Правиш ми се на кораво ченге, а? — усмихна се Нобъл. — Е, чуй сега нещо, което не знаеш. Маквей застреля онзи тип, дето уби Мериман и се опита да убие Озбърн и Вера Монере. Изпрати ми отпечатък от палеца му. Проверихме го и не открихме нищо. Човекът е чист, без полицейско досие. Никаква самоличност. По обясними причини не исках да ползвам услугите на Интерпол. Обърнах се към приятелите от военното разузнаване, които любезно ми съобщиха следното… — Нобъл извади малък бележник и прелисти страниците. — Името на нашия стрелец е Бернхард Офен. Адрес неизвестен. Все пак успяха да изровят един стар телефонен номер: 0372-885-7373. Многозначителна подробност, телефонът се оказа на някаква месарница.
— Нула-три-седем-две беше кодът на Източен Берлин преди обединението — каза Лебрюн.
— Точно така. А нашият приятел Бернхард Офен е заемал ръководен пост в Щази чак до нейното разпускане.
Лебрюн вдигна ръка към тръбичките в носа си и дрезгаво прошепна:
— Какво, за Бога, ще търси във Франция източногерманската тайна полиция? Особено пък сега, след като вече не съществува?
— Искрено се моля Маквей скоро да ни го каже — мрачно отвърна Нобъл.
Сред нощния мрак останките от влака Париж-Мо изглеждаха още по-страшни, отколкото през деня. Под светлината на мощни прожектори два грамадни крана върху ниски железопътни платформи се мъчеха да изместят от насипа смазаните вагони.
Привечер бе започнало да ръми и влажният студ събуди Озбърн в неговото укритие под дърветата. Той седна, опипа пулса си и откри, че е нормален. Мускулите го боляха и имаше контузия на дясното рамо, но иначе беше в учудващо добро състояние. Стана и се придвижи към края на горичката, откъдето можеше да наблюдава спасителните работи, без да го забележат. Нямаше как да разбере дали са намерили Маквей жив или мъртъв, а не смееше да излезе и да разпитва — така би рискувал да се разкрие. Можеше само да наблюдава от скривалището си с надеждата, че ще види или чуе нещо. Чувстваше се ужасно безпомощен, но нищо друго не му оставаше.
Когато се стъмни, Озбърн вече бе разбрал по откъслечни реплики на спасители и гвардейци, че влакът наистина е унищожен от бомба. Не се съмняваше, че атентатът е бил насочен срещу него и Маквей. Питаше се дали да не отиде при командира на гвардейците и да разкрие кой е с надеждата, че ще узнае нещо повече за Маквей, когато наблизо един пожарникар свали шапката и наметалото си, метна ги върху временната полицейска ограда и се отдалечи. Озбърн не можеше да изпусне подобен случай. Бързо изскочи навън и ги грабна.
Надяна наметалото, прихлупи шапката ниско над лицето си и тръгна през развалините, твърдо уверен, че официалният му вид няма да предизвика съмнения. Близо до една палатка, приспособена за пресцентър, той се промъкна между тълпата от журналисти и откри списък на жертвите. Прегледа го набързо, но засега бе идентифициран само един американец — петнайсетгодишно момче от Небраска. Когато надигна глава, забеляза красива стройна жена с журналистическа карта на ревера. Тя очевидно го наблюдаваше и внезапно тръгна към него. Без да губи време, Озбърн грабна една пожарникарска брадва, метна я на рамо и се върна към спасителните работи. Озърна се да види дали жената го следва, но тя бе останала при палатката. Захвърли брадвата настрани и се отдалечи през мрака.
В далечината блестяха светлините на Мо. Озбърн си спомни, че някъде бе прочел бройката на населението — четирийсет и няколко хиляди. От време на време малкото летище край градчето приемаше самолети. Там трябваше да отиде утре призори. Нямаше представа с кого се е свързал Маквей в Лондон. Без паспорт, почти без пари, можеше само да се добере до летището и да се надява, че самолетът ще пристигне по плана.
Внезапно зад гърба му се раздадоха викове. Сред скърцане на метал единият кран измъкна от купчината смачкан вагон и го прехвърли отвъд насипа. След малко вторият кран се приближи на свой ред и неколцина работници се изкатериха да прикрепят стоманените въжета към следващия вагон. Озбърн безнадеждно се завъртя и тръгна обратно към горичката на възвишението. Между дърветата приклекна и се загледа настрани.
