Шол беше грамадна, влиятелна фигура в международните финансови среди и Гравениц се двоумеше. Маквей отлично знаеше, че всеки здравомислещ съдия би предпочел да подпише заповед за арестуване на германския канцлер, но не и да се захваща с човек като Ервин Шол. А показанията на Озбърн въпреки цялата си сила бяха само приказки и нищо повече. Трябваше незабавно да изкарат Гравениц от равновесие, иначе би се наложило най-неприятното — да отидат при Шол без заповед за арестуване. Ремер навярно мислеше същото, защото внезапно бутна креслото назад и се изправи.
— Ваше благородие — изрече той на немски. — Доколкото разбирам, една от основните причини да ни приемете толкова спешно е фактът, че са застреляни двама полицейски служители, работещи по случая. Един може да се окаже случайност, но двама…
— Да, това беше сериозен довод — съгласи се Гравениц.
— В такъв случай трябва да знаете, че единият беше нюйоркски полицай, убит в собствения си дом. Вторият, уважаван сътрудник на парижката полиция, бе тежко ранен на железопътната гара в Лион, а по-късно прехвърлен тайно в Лондон и настанен в болница под денонощна охрана. — Ремер помълча. — Преди малко е бил убит в болничната стая.
— Съжалявам — искрено въздъхна Гравениц.
Ремер кимна и продължи:
— Имаме сериозни основания да вярваме, че убиецът е работил за организацията на Шол. Налага се да разпитаме хер Шол лично, Ваше благородие, а не да се разправяме с адвокатите му. Без заповед за арест това е невъзможно.
Гравениц събра длани, облегна се и извърна глава към Маквей, който го гледаше втренчено, очаквайки решението. После невъзмутимо се приведе напред и записа нещо в бележника върху бюрото. Приглади с пръсти сребристата си грива, стрелна с поглед Хониг и обърна очи към Ремер.
— Окей — каза той на английски. — Окей.
Маквей, Нобъл и Озбърн изчакаха Гравениц да подпише Haftbefehl37 за Ервин Шол и да я връчи на Ремер. След това благодариха на съдията, сбогуваха се с Хониг и слязоха в гаража с личния асансьор на Гравениц.
Всички, включително Озбърн, разбираха, че стъпват по тънък лед. Както бе изтъкнал Хониг, заповедта в джоба на Маквей беше почти безполезна. Разбира се, нищо не им пречеше да почукат на вратата на Шол и да заявят: „Добър вечер, сър, ние сме от полицията и носим заповед за арест по следните причини…“ Най-вероятно Шол щеше да попадне зад решетките като всеки обикновен гражданин, но само след час щеше да налети цял орляк гръмогласни адвокати и в крайна сметка арестуваният щеше победоносно да излезе, без да е казал и дума.
През следващите седмици щяха да завалят заявления, подписани от Шол и десетки високопоставени лица, гарантиращи за него; клетвени декларации, че изобщо не е замесен, не е познавал, не е имал работа или основания за работа с бащата на Озбърн и който и да било от убитите; доказателства, че не е чувал, познавал или търсил по какъвто и да било повод човек на име Албърт Мериман; свидетелски показания, че през въпросните дни е бил другаде и не е припарвал до имението си в Лонг Айланд; категорични твърдения, че изобщо не е чувал за бивш агент от Щази на име Бернхард Офен и че по време на парижките събития се е намирал в Съединените щати. Всички тия клетвени декларации, скрепени с най-авторитетни подписи, щяха да гарантират пълната невинност на Шол. И тъй като липсваха конкретни доказателства, обвинението щеше да отпадне.
А после, след година или две, когато времето постепенно прикрие името на Шол и целият епизод бъде почти забравен, щеше да дойде ред на хладнокръвното, обмислено отмъщение, за което предупреждаваше Хониг. Маквей, Нобъл, Ремер и Озбърн щяха да видят как животът им се превръща в руини. Приятели, колеги и съвсем непознати хора щяха да ги обвинят в кражби, корупция, сексуални извращения, злоупотреби със служебното положение и още по-страшни неща. Семействата им щяха да станат за присмех, имената им нямаше да слизат от вестникарските страници, докато не бъдат напълно съсипани. В сравнение с тях Хъмпти-Дъмпти би изглеждал същинска гранитна канара, изсечена навеки между другите величави ликове върху скалите на Маунт Ръшмор.
Сред скърцане на гуми Ремер изкара мерцедеса от гаража и потегли по Харденбергщрасе, следван от колата на охраната.
Пет минути по-късно минаха край двайсет и двата етажа от стъкло и стомана на Европейския център и като свърнаха по близката уличка, слязоха в нов гараж.
— Auf Wiedersehen. Danke38 — каза Ремер по радиостанцията.
— Auf bald.39
Колата на охраната ускори ход и изчезна зад ъгъла.
— Доколкото разбирам, смятате, че сме в безопасност — подхвърли Нобъл, докато Ремер паркираше мерцедеса срещу входа.
— Съвършено правилно.
Ремер излезе от навън, пресегна се за автомата и го заключи в багажника. После запали цигара и ги поведе надолу към дебела стоманена врата. Отвъд нея започваше дълъг коридор, изпълнен с кабели и водопроводни тръби, който минаваше под улицата и стигаше до подземията на Европейския център.
— Знаем ли къде е Шол? — прокънтя под бетонния свод гласът на Маквей.
