Ремер седеше по риза до масичката с чаша кафе в едната ръка и цигара в другата. През последния час бе провел шест разговора със сътрудници на разузнавателния отдел към Бундескриминаламт — БКА — в Бад Годесбург, които се опитваха да изяснят какво точно ще става в двореца Шарлотенбург.
Също по риза, Озбърн седеше в ъгъла и гледаше как Маквей крачи по чорапи напред-назад из стаята. Беше решил, че ще е най-добре да отвърне по същия начин — да използва Маквей за своите цели. Кротко, незабележимо. Да открие как да обърне положението в своя полза, без да събуди подозренията на полицаите. Вече знаеше, че хотел „Палас“ е част от Европейския център — огромен комплекс от магазини и игрални зали в центъра на Берлин. Паркът отсреща до голяма степен напомняше Сентрал парк в Ню Йорк — гъст, обширен, прорязан от улици и безброй пътечки. Доколкото бе разбрал от разговорите между другите трима и телефонните им обаждания, освен цивилните сътрудници на БКА в коридора, екипи от по двама души дежуреха във фоайето и горе на покрива, а по близките улици дежуреха коли в пълна бойна готовност. Шестте стаи от съседното крило с пряка видимост към апартамента бяха проверени. В четири имаше японски туристи от Осака, в другите две — бизнесмени, пристигнали за изложение на компютърна техника. Единият беше от Мюнхен, другият от Дисни Уърлд в Орландо. И шестимата бяха точно това, за което се представяха. Следователно можеха да разчитат на безопасност, дори ако „групата“ узнаеше къде се намират и опиташе да предприеме нещо. Проблемът бе, че при това положение шансовете на Озбърн да предприеме нещо без знанието на Маквей спадаха почти до нула.
— Организира се от швейцарска корпорация, наречена „Бергхаус груп“ — четеше Ремер от служебния си бележник. Вдясно от него Нобъл оживено разговаряше по телефона, размахвайки подобен бележник. — Поводът е завръщането на… Ремер се вгледа в записките — някой си Елтон Карл Либаргер. Индустриалец от Цюрих, който преди година бил претърпял тежък инсулт в Сан Франциско, но вече е напълно здрав.
— Кой е тоя Елтон Либаргер, по дяволите? — запита Маквей.
Ремер сви рамене.
— Изобщо не съм чувал за него. Нито пък за „Бергхаус груп“. Разузнавателният отдел има грижата да изясни, ще ни осигурят и списък на гостите.
Нобъл затвори телефона и се обърна.
— Каду ми е пратил кодирано съобщение. Бил избягал от болницата, защото се боял, че полицаите са пуснали в стаята убиеца на Лебрюн. Че са агенти на „групата“ и ще се заемат с него. Обещава пак да ми се обади при първа възможност.
— Кога го е пратил и откъде? — запита Маквей.
— Пристигнало е по факса преди около час. От летище Гатуик.
Поради мъглата самолетът на Фон Холден кацна на летище Темпелхоф едва в 18:35 — три часа по-късно от предвиденото. В 19:30 той слезе от таксито на Шпандауердам и пресече улицата. Отсреща дворецът Шарлотенбург беше затворен и мрачен. Изкушаваше се да заобиколи през страничния вход и лично да провери мерките за безопасност. Но днес Виктор Шевченко вече бе проверявал два пъти и му докладва по радиото, че всичко е наред. А на Виктор спокойно би поверил и живота си.
Фон Холден се спря пред железните решетки, опитвайки да си представи онова, което щеше да стане тук след по-малко от двайсет и четири часа. Виждаше го като наяве. А мисълта, че е дочакал навечерието, го трогваше почти до сълзи. Най-сетне той се завъртя и тръгна по тротоара.
В пет часа следобед берлинският сектор бе установил, че Маквей, Озбърн и другите са пристигнали в Берлин и са се настанили в хотел „Палас“ под усилена полицейска охрана. Всичко ставаше точно според предвижданията на Шол, сигурно щеше да излезе прав и в това, че идват да се срещнат с него. Едва ли ги интересуваше Либаргер и церемонията в Шарлотенбург.
Открий ги, наблюдавай, бе казал Шол. В един момент ще опитат да се свържат с мен, да уговорят място и час за разговор. Това ще е нашата възможност да ги изолираме. И тогава двамата с Виктор ще извършите каквото е необходимо.
Да, помисли Фон Холден, крачейки напред, ще извършим каквото е необходимо. Ще го сторим бързо и изобретателно.
И все пак изпитваше тревога. Знаеше, че Шол ги подценява, особено Маквей. Те бяха хитри, опитни и досега имаха изключителен късмет. Лоша комбинация, означаваща, че ще трябва да подготви особено изобретателен план, в който да няма място за опит и късмет. Би предпочел да поеме инициативата и да свърши всичко час по-скоро, преди да са пристъпили към собствените си планове. Но да се ликвидират четирима мъже, от които поне трима носят оръжие и се намират под полицейска охрана в огромния Европейски център — задачата изглеждаше почти невъзможна. Би се наложило да организират масирана акция на открито. Прекалено кървава, прекалено шумна и без никаква гаранция за успех. Освен това, ако нещо се объркаше и някой от участниците попаднеше в плен, рискуваха да поставят Организацията под удар в най-неподходящия момент.
