— Гранд хотел „Берлин“. На Фридрихщрасе, срещу Зоологическата градина. Оттук е доста път за престарял джентълмен като теб.
Ремер се ухили на Маквей и отвори огнеупорната врата в дъното на коридора. Загаси цигарата си в стенния пепелник, спря пред служебния асансьор и натисна бутона. Вратата веднага се отвори и четиримата влязоха. Ремер натисна копчето за шести етаж, вратата се затвори и кабината пое нагоре. Едва сега Озбърн забеляза, че Ремер през цялото време е стискал пистолет.
Гледайки тримата си безмълвни спътници под бледата светлина в кабината, той изведнъж се почувства излишен като пети човек в компания за бридж или неканен гост на сватбата на бившата си съпруга. Тия хора бяха професионални полицаи, ветерани, чиито съдби се преплитаха като мускули и кости. Заповедта в джоба на Маквей беше издадена от най-влиятелния криминален съдия в Германия, а човекът, срещу когото се изправяха, беше фигура от световна величина и разполагаше със собствена армия. Маквей му бе казал, че идва в Берлин, за да даде показания. Сега това бе сторено и тримата повече не се нуждаеха от него. Би било наивно да вярва, че Маквей ще изпълни обещанието да го допусне до разговора си с Шол. Изведнъж стомахът му се сви на топка. Маквей не даваше пукната пара за личната война на Озбърн. Имаше свои планове и не възнамеряваше да ги споделя с когото и да било.
Маквей забеляза погледа му.
— Какво има?
— Просто си мислех — тихо каза Озбърн.
— Не прекалявайте — посъветва го Маквей без усмивка.
Асансьорът спря. Вратата се отвори и Ремер излезе пръв. Огледа се, после ги поведе по коридор, застлан с дебела пътека. Намираха се в хотел. Хотел „Палас“ — Озбърн забеляза името на една брошура върху масичката, край която минаха.
Пред стая 6132 Ремер спря и почука на вратата. Широкоплещест цивилен полицай ги въведе в голям апартамент с две съседни спални. Отвъд прозорците се зеленееше паркът на Зоологическата градина, а отстрани имаше фасада, вероятно по-ново крило на хотела.
Ремер прибра пистолета под сакото си и размени няколко думи с полицая, който ги бе посрещнал. Маквей мина по коридора да огледа втората спалня. След малко се върна. Нобъл не бе очарован от близостта на новото крило, откъдето, макар и под ъгъл, можеха да ги наблюдават. Когато изказа съмненията си, Маквей го подкрепи.
Едрият полицай разпери ръце и обясни със силен немски акцент, че в момента било почти невъзможно да се намери свободна стая, камо ли апартамент. Берлин просто кипял от търговски изложби и международни конгреси. Даже федералната полиция не разполагала с кой знае какъв избор, след като стаите се резервирали три месеца предварително.
— Манфред, в такъв случай ние сме просто щастливци — възкликна Маквей.
Ремер кимна, после каза нещо на немски и полицаят излезе. Ремер заключи вратата след него.
— Двамата с теб ще се разположим тук — реши Маквей. — Нобъл и Озбърн ще вземат другата спалня. — Той пристъпи към прозореца, дръпна ефирната завеса и огледа движението по Курфюрстендам, после се взря в тъмните корони на отсрещния парк. — Телефоните обезопасени ли са?
— Две линии.
Ремер запали цигара и свали коженото сако, разкривайки масивен гръден кош и старомоден кобур под мишницата, от който стърчеше — Озбърн едва сега забеляза размерите — грамаден автоматичен пистолет.
Маквей също свали сакото си и погледна Нобъл.
— Провери положението с Лебрюн, ако обичаш. Разбери дали вече знаят кой е убиецът. Как е влязъл? Какво ново около Каду? Знае ли някой къде се укрива? Трябва да разберем дали е бил там случайно или по план. — Той закачи сакото в гардероба и се обърна към Озбърн. — Настанявайте се. Доста ще повисим тук.
И той мина в банята да се измие. Когато излезе с кърпа в ръцете, вече имаше нова задача за Ремер.
— Оная история в Шарлотенбург утре вечер. Дай да разберем какво представлява и кой ще присъства. Вярвам, че твоите хора в Бад Годесбург ще ни направят тази услуга.
Озбърн мина в другата спалня и се огледа. Отчаяно се бореше да овладее пристъпа на безумие в душата си. Две легла с масленозелени покривала. Малка масичка между тях. Две нощни шкафчета. Телевизор. Прозорец с изглед към парка. Отделна баня. Знаеше, че мозъкът на Маквей разиграва безумно рискован план като генерал с мизерен коз в ръкава, който праща малоброен отряд срещу кралската армия и се мъчи по всички възможни начини да обърне хода на битката. В тия мисли нямаше място за него. Затова двамата с Нобъл бяха настанени отделно — Маквей не искаше да остава насаме с въпросите на Озбърн. Иначе би изпаднал в твърде неудобно положение, ако му се наложеше да обяснява защо няма да вземе Озбърн на срещата с Шол. Хитро измислено. Да протака. Да отлага до последния момент. И да подхвърли от прага: „Съжалявам, това е работа за полицаи“. А после да го повери на германските полицаи в коридора.
— Вечеря в тесен кръг. Официално облекло. Точно сто гости. Вход само с покана.
