Дъждът бе престанал и луната надничаше иззад облаците, докато двамата полицаи слизаха по чакълестата рампа към реката. Маквей се озърна през рамо. В далечината смътно се мержелееха светлините на натовареното съботно движение по магистралата край Сена.
— Внимавайте, тук е хлъзгаво — предупреди Лебрюн, когато стигнаха долу. После завъртя лъча към размитите следи от ситроена на Анес Демблон. — Напоследък валя прекалено много. И да е имало стъпки, изчезнали са преди да намерим колата.
— Може ли? — Маквей протегна ръка и взе фенера от Лебрюн. Насочи го към реката, за да прецени скоростта на течението край брега. После върна лъча обратно, клекна и огледа земята.
— Какво търсите? — запита Лебрюн.
Маквей загреба шепа кал и за по-сигурно я освети отблизо.
— Това.
— Кал?
Маквей надигна глава.
— Не, mon ami. Terrain rouge. Червена кал.
В сравнение с бурното посрещане на летище Клотен вечерята с Елтон Либаргер бе тиха и интимна. Гостите заемаха четири маси около дансинга. За Джоана това бе не само среща с един съвсем непознат свят, но и фантастична, просто невероятна сцена. Седнала сред балната зала на частна яхта, плаваща лениво покрай стръмните брегове на алпийското езеро, тя се чувстваше като героиня в някаква пищно-елегантна пиеса от края на миналия век.
Бяха я настанили на маса за шестима, близо до Паскал фон Холден, който изглеждаше изумително елегантен в тъмносин смокинг и ослепително бяла колосана риза. Макар че се усмихваше и водеше любезни разговори със своите съседи, полагайки усилия да не изпуска нишката, тя просто не можеше да откъсне очи от околния пейзаж. Слънцето клонеше към залез и на изток, над живописното селце с вили край самата вода, се издигаха стръмни гористи склонове, преливащи постепенно в дивото величие на Алпите, а още по-горе последните лъчи на гаснещия ден обагряха снежните върхове в нежно розово и златисто.
— Сантиментално, нали? — усмихна се Фон Холден.
— Сантиментално? Да, вероятно сте прав. Но аз бих казала, че е красиво.
За част от секундата Джоана задържа поглед върху Фон Холден, после пак се обърна към другите. От другата й страна седеше красива и явно преуспяла двойка — Конрад и Маргарете Пайпер от Берлин. Доколкото бе успяла да разбере от разговора, Конрад Пайпер ръководеше голяма търговска компания, а съпругата му Маргарете се занимаваше с шоу-бизнес. Какъв точно — не беше ясно, а и нямаше как да я запита, защото Маргарете почти през цялото време говореше по радиотелефона.
Отсреща седяха Хелмут Залетл и сестра му Берта, пристигнали днес със самолет от Австрия. И двамата изглеждаха над седемдесетте. Доктор Хелмут Залетл беше личният лекар на Елтон Либаргер и Джоана го бе срещала при четири от шестте му посещения в „Ранчо де Пиньон“. На масата докторът и сестра му се държаха затворено и мрачно; през повечето време мълчаха, задавайки само от време на време по някой конкретен въпрос, свързан със здравето и общото състояние на Либаргер. Макар че всекидневно работеше с богати и знаменити пациенти, идващи в „Ранчо де пиньон“ за тайно възстановяване след лечение от наркомания или алкохолизъм, Джоана никога не бе срещала личност като Залетл. Неговото хладно, сдържано високомерие просто я ужасяваше. Но вече бе разбрала, че всичко ще е наред, стига да се държи професионално и да отговаря на въпросите му. Пък и той щеше да остане в Цюрих само двайсет и четири часа.
През една маса от тях Елтон Либаргер разговаряше с пухкавата жена, която го бе обсипала с целувки на аерогарата. Предишните му тревоги очевидно се бяха разсеяли; сега той изглеждаше напълно доволен и със спокойна усмивка приемаше благопожеланията на гостите, които през цялата вечер наминаваха да му стиснат ръката и да подхвърлят по някоя окуражителна дума.
До Либаргер седеше едра, непривлекателна жена на около трийсет години. Доколкото си спомняше Джоана, името й бе Гертруде Бирман, активистка от зелената партия, която явно изпитваше най-голямо удоволствие, когато успееше да прекъсне разговора на Либаргер и да привлече вниманието му към себе си. Постепенно това взе да дразни Джоана и тя дори се запита дали да не й направи забележка, защото виждаше, че мистър Либаргер започва да се изморява. Интересно, откъде ли му бе хрумнало да завързва приятелство с тая раздърпана политическа активистка? Та тя изглеждаше толкова нелепо сред всички тия представители на едрия бизнес.
Над третата маса властваше Ута Баур, наричана „най-германската моделиерка в Германия“, която след първоначалния си триумф по мострените панаири в Мюнхен и Дюселдорф през седемдесетте години днес имаше модни къщи в Париж, Милано и Ню Йорк. Мършава и облечена изцяло в черно, тя почти не носеше грим, а подстриганата й почти до корен коса явно беше платиненоруса по рождение. Ако не бяха оживените жестове при всяка дума и веселите искрици в очите й, Джоана би я сметнала за женски вариант на Джак Изкормвача. Както щеше да научи по-късно, Рита Баур не криеше, че е на седемдесет и четири години.
