Тя се надигна и Фон Холден придърпа стола назад. След миг вече я водеше покрай Елтон Либаргер към дансинга. Под вълшебните звуци на оркестъра тя пристъпи в прегръдката му и започна да танцува.
— Винаги уверявам децата, че няма да боли. Само едно боцване под кожата — каза Озбърн, гледайки как Вера пълни спринцовката с пет милилитра ваксина против тетанус. — Те знаят, че ги лъжа, аз също знам. Чудя се защо ли им го разправям.
— Защото това ти е работата — усмихна се Вера. Тя сръчно го инжектира, после счупи иглата, омота спринцовката и шишенцето в салфетка и ги прибра в джоба си. — раната е чиста и зараства нормално. Утре ще започнем упражненията.
— А после какво? — мрачно запита Озбърн. — Не мога да стоя тук цял живот.
— Кой знае, може и да поискаш. — Вера подхвърли пред него сгънат вестник. Беше новият брой на „Фигаро“. — Виж втора страница.
Озбърн разгърна вестника и видя две едрозърнести снимки. Едната беше негова, направена в парижката полиция. На другата униформени полицаи се изкачваха по стръмен бряг, носейки омотан в одеяло труп. Над двете снимки имаше заглавие на френски: „Американски лекар заподозрян в убийството на Албърт Мериман“.
Е, добре, значи бяха открили отпечатъците му в ситроена. Знаеше, че рано или късно ще стигнат дотам. Нямаше от какво да се изненадва. Но… Албърт Мериман! Откъде бяха измъкнали това име?
— Истинското име на Анри Канарак — поясни Вера. — Бил е американец. Знаеше ли го?
— Трябваше да се досетя. Говореше като американец.
— Бил е и професионален убиец.
— Да, каза ми…
Изведнъж Озбърн отново видя лицето на Канарак сред бурната вода, изкривено от ужас, че може пак да му инжектират сукцинилхолин. В същото време чу треперещия глас съвършено ясно, сякаш Канарак беше в стаята: „Платиха ми…“
Отново го разтърси онова изумление — че убийството на баща му е било просто хладнокръвна, безстрастна сделка.
„Ервин Шол…“ — изрече гласът на Канарак.
— Не! — изкрещя Озбърн.
Вера стреснато извърна глава. Стиснал зъби, Озбърн гледаше решително в пустотата.
— Пол…
Озбърн се извъртя и спусна крака до леглото. После несигурно се изправи. Залитайки, той остана така — пребледнял като мрамор, с безжизнени, празни очи. По челото му се стичаше пот, гърдите му подскачаха при всяко вдишване. Всичко започваше отначало. Знаеше, че е пред припадък, но нищо не можеше да стори.
— Пол! — Вера пристъпи към него. — Няма нищо. Няма нищо…
Той рязко врътна глава към нея и присви очи. Тая жена беше луда. Мислите й идваха от външния свят, където никой не го разбираше.
— Няма нищо, ама друг път! — В гласа му клокочеше ярост. Но това бе безсилната ярост на страдащо дете. — Мислиш, че мога да го направя, нали? Е, не мога и толкоз.
— Какво не можеш? — кротко запита Вера.
— Знаеш какво имам предвид.
— Не знам…
— Не знаеш, ама друг път!
— Наистина…
— Значи искаш аз да го кажа?
— Кое?
— Че… Че… — Той се запъна. — Че мога да намеря Ервин Шол! Е, не мога! Това е! Не мога! Нямам сили да почна отново! Тъй че недей да молиш повече. Ясно ли е? — Продължавайки да крещи, той се подпря на нея. — Ясно ли е, Вера? Не ме моли, защото няма да го направя! Няма, защото не мога!
Изведнъж Озбърн забеляза панталона си върху облегалката на стола до масата и се хвърли натам. Раненият му крак се подгъна и той изкрещя. За миг зърна тавана. После подът го блъсна в гърба. Една-две секунди лежа неподвижно. Сетне чу нечии ридания и погледът му се замъгли. „Просто искам да си ида у дома. Моля ви.“ — изрече някой. Тук обаче нещата се объркваха, защото гласът беше неговият, само че много по-млад и задавен от плач. Той отчаяно завъртя глава, търсейки Вера, но не видя нищо освен сива мъгла.
— Вера… Вера… — извика Озбърн, обзет от внезапен ужас, че нещо става с очите му. — Вера!
Някъде съвсем наблизо отекваше глухо туптене. Звукът го озадачи. После нечия ръка се плъзна по лицето му и той осъзна, че Вера го притиска към гърдите си и звукът, който чува, идва от нейното сърце. След малко усети и собственото си равномерно дишане. Стори му се, че Вера отдавна седи на пода до него. Че го люлее нежно в прегръдките си. Мъглата продължаваше да виси пред очите му и той се запита защо. Едва тогава осъзна, че плаче.
— Сигурен ли сте, че това е човекът?
— Oui, monsieur.
— И вие ли?
— Oui.
Лебрюн захвърли върху бюрото полицейските снимки на Озбърн и погледна Маквей.
Когато им се обадиха, двамата бяха напуснали крайбрежния парк и се връщаха към града. Сред пороя от френски думи Маквей разпозна имената на Озбърн и Мериман, но не успя да разбере какво говорят за тях. Когато съобщението свърши, Лебрюн прекъсна връзката и му преведе.
— Пуснахме снимката на Озбърн във вестниците заедно с историята на Мериман. Управителят на един голф-клуб я видял и си спомнил, че тази сутрин американец с подобно лице излязъл от реката близо до клуба. Дали му чаша кафе и разрешили да използва телефона. Управителят предполага, че става дума за същия човек.
Сега, след проверката по снимки, вече нямаше съмнение, че именно Озбърн е излязъл от реката.
