Вера включи няколко лампи, после се обърна към гостите.
— Да ви предложа ли нещо за пиене? — запита тя на френски.
— Бих предпочел да пристъпим направо към въпроса, ако не възразявате, госпожице Монере — възрази Маквей.
— Разбира се — каза Вера на английски. — Седнете, моля.
Лебрюн отиде да седне на бялото канапе, Маквей предпочете да стои прав.
— Ваш ли е този апартамент? — запита той.
— На семейството ми.
— Но живеете тук сама.
— Да.
— Днес сте се срещали с Пол Озбърн. Взели сте го с кола от един голф-клуб близо до Вернон, на трийсетина километра от Париж.
Вера бе седнала в креслото от Страната на чудесата и Маквей не я изпускаше от поглед. Вече знаеше, че тя е достатъчно умна, за да не оспорва онова, което знае полицията.
— Да — тихо потвърди Вера.
Беше на двайсет и шест години, красива, самоуверена, бъдеща лекарка. Защо рискуваше една скъпо платена бъдеща кариера заради някакъв си Озбърн? Или наистина беше влюбена, или ставаше още нещо, за което Маквей нямаше ни най-малка представа.
— При днешния разговор с полицията сте заявила обратното.
— Да.
— Защо?
Вера изви глава към Лебрюн, после отново погледна Маквей.
— Ще си призная честно, че се страхувах. Не знаех какво да правя.
— Той е бил в апартамента, нали? — настоя Маквей.
— Не — хладнокръвно отвърна Вера. — Не е идвал тук.
Лъжеше, но нямаше как да я хванат. Ако им кажеше истината, веднага щяха да запитат къде е сега и как е напуснал сградата.
— В такъв случай сигурно няма да възразите, ако огледаме апартамента? — запита Лебрюн.
— Ни най-малко.
В гостната всичко беше изчистено и подредено. Кървавите чаршафи и кърпи, които бе използвала при операцията, лежаха сгънати горе в таванското скривалище; стерилизираните инструменти бяха прибрани в медицинската чанта.
Лебрюн стана и напусна хола. В коридора спря да запали цигара, после изчезна.
Маквей седна на стола срещу Вера.
— От какво се страхувахте?
— Доктор Озбърн беше ранен. Плувал е по реката почти цяла нощ.
— Той е убил един човек на име Албърт Мериман. Знаехте ли това?
— Не, не го е убил.
— Той ли ви каза?
— Господин полицай, казах ви, че беше ранен. Не от нещо в реката, а от куршум. Прострелял го е същият човек, който убил Албърт Мериман. Раната беше отзад на бедрото.
— Наистина ли?
За момент Вера го изгледа втренчено, после стана и пристъпи към масичката до вратата. В това време се върна Лебрюн. Поглеждайки Маквей, той леко поклати глава. Вера извади нещо от чекмеджето, затвори го и се върна обратно.
— Извадих това от бедрото му — каза тя и пусна в шепата на Маквей смачкан куршум.
Маквей търкулна куршума по дланта си, после го хвана с два пръста.
— Мек връх. Може би деветмилиметров — подхвърли той към Лебрюн.
Лебрюн само кимна едва забележимо. Подсказваше на Маквей, че е съгласен — куршумът навярно съвпадаше с ония, които бяха извадили от трупа на Мериман.
Маквей отново се завъртя към Вера.
— Къде извършихте операцията?
Казвай каквото ти хрумне, помисли тя. Не се паникьосвай. Говори съвсем просто.
— Край пътя, на връщане към Париж.
— Кой път?
— Не си спомням. Озбърн кървеше, беше почти в безсъзнание.
— Къде е сега?
— Не знам.
— И това не знаете… Вие май не знаете повече неща, отколкото знаете.
Вера го изгледа остро, но не отвърна на подигравката.
— Исках да го докарам тук. Откровено казано, предпочитах да го откарам в болница. Но той не се съгласи. Страхуваше се, че ако узнае за него, убиецът ще го потърси отново. В болница би бил уязвим, а тук не искаше да дойде, защото се боеше, че ще пострадам покрай него. Затова настоя да оперирам на място. Раната не беше дълбока. Операцията е сравнително проста. Като лекар той знаеше това…
— Откъде взехте вода? Нали знаете, за почистване на раната.
— Използвах минерална вода. Почти винаги нося бутилка в колата. В днешно време мнозина го правят. Мисля, че и при вас е така.
Маквей я погледна втренчено, но не каза нищо. Лебрюн също. Чакаха я да продължи.
— Днес следобед го оставих на гара Монпарнас. Не знам дали постъпих добре, но той не прие нищо друго.
— Къде искаше да отиде? — запита Маквей.
Вера мълчаливо поклати глава.
— Значи и това не знаете.
— Съжалявам. Казах ви, че той се тревожеше за мен. Не искаше да се замесвам повече.
— Можеше ли да върви?
— Когато го качих в колата, носеше бастун. Стар, но вършеше работа. Той има здрав организъм. Подобни рани заздравяват бързо.
Маквей стана, пресече хола и надникна през прозореца.
— Къде бяхте тази вечер? От излизането до момента, в който ви видяхме.
Досега Маквей се държеше прямо, но сравнително дружелюбно. С този въпрос тонът му внезапно се промени. Говореше твърдо, дори грубо, без да крие обвинителните нотки. Вера никога не бе срещала подобно държане. Това не беше герой от холивудски филм, а истинско, живо ченге, което я плашеше до смърт.
И без да поглежда към Лебрюн, Маквей знаеше, че колегата му е изпаднал в ужас.
