Маквей бавно подкара покрай парка към горичката на възвишението, откъдето започваше рампата. Когато стигна там, спря и излезе. Пред него два чифта размити стъпки слизаха към реката. Неговите и на Лебрюн. Той огледа склона и площадката долу, представи си къде е бил спрян белият ситроен на Анес Демблон и опита да проумее какво са търсили там Озбърн и Албърт Мериман. Заедно ли са работили? Защо са свалили колата на брега? Дали не са разтоварвали нещо във водата? Наркотици? Или целта им е била самата кола? Да я потопят? Да я разглобят на части? Но защо? Озбърн беше сравнително заможен лекар. Всички предположения изглеждаха пълна безсмислица.
Ако тукашната червена кал се окажеше същата, която бе забелязал по маратонките на Озбърн вечерта преди убийството, Маквей трябваше да допусне, че лекарят е идвал и предния ден. Като се прибавеше и фактът, че в колата бяха открити отпечатъци от трима души: Озбърн, Мериман и Анес Демблон, можеше уверено да се предположи, че именно Озбърн е избрал мястото, за да доведе Мериман тук.
Лебрюн бе установил, че през целия петък Анес Демблон е била на работа в пекарната и все още се е намирала там по време на убийството.
Засега Лебрюн все още очакваше да получи от балистичната лаборатория доклад за куршума, който Вера Монере твърдеше, че е извадила от бедрото на Озбърн. Но и без този доклад Маквей бе склонен да приеме нейното твърдение за високия стрелец. Освен това трябваше да предполага, че човекът е дошъл в парка с друга кола, освен ако допуснеше невероятното — че е носил ръкавици, упражнявал е пълен контрол над другите двама и още една кола го е чакала на шосето. Толкова далече от Париж нямаше градски транспорт, а неизвестният едва ли би тръгнал пеш по магистралата. Беше възможно, но твърде невероятно, да се е прибрал на стоп. Човек, който си служи с „Хеклер и Кох“ и току-що е очистил двама души, просто не би вдигнал палец край пътя, та да осигури на полицията свидетел.
Ако се тръгнеше по нишката, свързваща лионската централа на Интерпол с полицейския архив в Ню Йорк, главната мишена на високия мъж би трябвало да е Мериман, а не Озбърн. Означаваше ли това, че Озбърн е свързан с него? В такъв случай следваше изводът, че след убийството на Мериман високият е обърнал автомата срещу своя съдружник. А може би просто бе проследил Мериман от хлебарницата и ненадейно се бе натъкнал на Озбърн?
Ако се доразвиеше тази теория и ако се допуснеше, че пожарът в жилищния блок на Анес Демблон е целял да унищожи единствено нея, изникваше логичната догадка, че високият мъж е имал заповед да унищожи не само Мериман, но и всички, които може да са го познавали отблизо.
— Жена му! — изведнъж възкликна Маквей.
Той обърна гръб на реката и забърза към опела направо през горичката. Нямаше представа къде е най-близкият телефон и мислено ругаеше Интерпол, че не са му осигурили радиостанция. Трябваше да предупреди Лебрюн, че където и да се намира, жената на Мериман е под сериозна заплаха.
Вече бе стигнал края на дърветата и му оставаха само няколко метра до колата, когато рязко спря и се обърна. Бързайки да напусне мястото на убийството, бе поел по пътека през горичката. Точно както би сторил и убиецът след стрелбата. На слизане снощи двамата с Лебрюн бяха заобиколили дърветата. Инспекторите и техниците на Лебрюн не бяха открили никаква следа от присъствието на трети човек. Но дали бяха търсили и горе, толкова далече от склона?
След цяла седмица дъждове беше настанало слънчево неделно утро. Маквей се подвоуми. Ако побързаше да предупреди Лебрюн за жената на Мериман, рискуваше в парка да нахлуят нетърпеливи любители на природата и неволно да унищожат всички следи. След кратка борба със съвестта си Маквей реши, че щом френската полиция все още я издирва, навярно и високият мъж ще срещне трудности. Значи нищо не му пречеше да открадне малко време и да се задържи тук.
Обърна се и внимателно тръгна по същата пътека през горичката. Под дърветата земята беше покрита с дебел слой мокри борови иглички. Те пружинираха под краката му като килим, което означаваше, че човешката тежест е недостатъчна, за да остави следи върху тях.
Когато стигна до рампата, Маквей пое обратно. Отново нищо. Мина десетина метра на изток и повтори маршрута. Никакъв резултат.
Като се прехвърли няколко крачки на изток, той застана между пътеката и току-що изминатия маршрут, после отново тръгна сред дърветата. И почти веднага спря. Заровена между боровите иглички, пред него лежеше пречупена клечка за зъби. Маквей се наведе и я прибра с кърпичката си. Счупеното място изглеждаше малко по-светло, а това означаваше, че е захвърлена неотдавна. Маквей зави клечката, прибра я в джоба си и тръгна към колата. Сега вървеше бавно, оглеждайки внимателно почвата. Вече излизаше от дърветата, когато нещо привлече погледа му. Спря и приклекна.
