Имаше право. Лебрюн наистина бе изпаднал в ужас. Та Маквей чисто и просто питаше госпожицата дали не е имала тайна среща с Франсоа Кристиан. Лошото бе, че не успя да скрие реакцията си от Вера. Това й подсказа две неща. Първо — че знаят за връзката с Франсоа. И второ — че не знаят за скъсването.
— Предпочитам да не засягам тази тема — студено отвърна тя. После преметна крак върху крак и погледна Лебрюн. — Трябва ли да си потърся адвокат?
Отговорът му бе светкавичен.
— Не, госпожице. Поне тази вечер. — Той стана и се обърна към Маквей. — Всъщност вече е неделя сутрин. Смятам, че става крайно време да си вървим.
Маквей дълго гледа Лебрюн, сетне отстъпи пред дълбоко вкорененото му чувство за благоприличие.
— Само да си довърша мисълта — помоли той и се завъртя към Вера. — Знаеше ли Озбърн кой го е ранил?
— Не.
— Каза ли ви как е изглеждал?
— Спомена само, че бил висок — любезно отговори Вера. — Много висок и слаб.
— Виждал ли го е друг път.
— Мисля, че не.
Лебрюн кимна към вратата.
— Само още един въпрос, инспекторе — настоя Маквей, без да откъсва очи от Вера. — Става дума за Албърт Мериман или Анри Канарак, както се е наричал тук. Знаете ли защо доктор Озбърн е проявил такъв интерес към него?
Вера се поколеба. Щеше ли да навреди, ако им кажеше? Всъщност така би им помогнала да разберат какво напрежение е преживял Озбърн, би ги убедила, че той само е искал да разпита Канарак и не е имал нищо общо със стрелбата. Но от друга страна полицията бе открила сукцинилхолина в хотелската стая. Ако им кажеше, че Канарак е убил бащата на Озбърн, вместо да проявят съчувствие, те веднага щяха да заподозрат план за отмъщение. А ако свържеха тази мисъл с препарата и откриеха за какво служи, можеха да прегледат отново трупа и да открият следи от спринцовките.
Засега Озбърн бе само беглец, но ако нещо ги насочеше обратно към трупа и убожданията, вероятно щяха да го обвинят в опит за убийство.
— Не — каза тя най-сетне. — Нямам представа.
— Ами реката? — не отстъпваше Маквей.
— Не ви разбирам.
— Какво са търсили там Озбърн и Албърт Мериман?
Лебрюн гледаше отчаяно и Вера би могла да потърси помощ от него, но не го направи.
— Както вече ви казах, мистър Маквей, нямам представа.
Шейсет секунди по-късно Вера ги изпрати до вратата и заключи. Като се върна в хола, тя изгаси лампите и пристъпи към прозореца. Видя ги как излизат и тръгват към белия форд, паркиран до отсрещния тротоар. Качиха се, затвориха вратите и потеглиха. Когато колата се отдалечи, тя въздъхна дълбоко. Тази вечер за втори път лъжеше полицията.
Джоана лежеше разтреперана в мрака. Никога не си бе представяла, че сексът може да бъде такъв. Какво бе изпитала, какво изпитваше и сега! Паскал Фон Холден бе излязъл преди час, но мъжкият му мирис на пот и одеколон още обгръщаше нейното тяло и тя не искаше да го загуби. Опита да си спомни как бе станало всичко. Как нещата се нижеха едно подир друго.
Когато яхтата акостира, мъжете със смокинги отидоха да проверят дали мостът е сложен и дали лимузината на Елтон Либаргер чака до него. След танца с Паскал Джоана бе побързала да съобщи на мистър Либаргер добрата новина, че остава, за да продължи терапията.
Когато застана до него, той й направи знак да дръпне количката му настрани. Тя погледна към Фон Холден, който чакаше отвън на палубата. Не искаше да го напуска нито за миг, но той кимна с усмивка и Джоана хвана дръжките на количката. След като се отдалечиха от групата, Либаргер внезапно посегна и я стисна за ръката. Изглеждаше изморен, объркан, даже мъничко изплашен. Тя се усмихна окуражаващо и обясни, че ще остане още малко, за да му помогне да свикне с новото обкръжение. В този момент той я дръпна към себе си и отново зададе познатия въпрос:
— Къде е семейството ми? Къде е моето семейство?
— Всички са тук, мистър Либаргер. Посрещнаха ви на летището. И тази вечер са тук, мистър Либаргер, около вас. Вече сте си у дома, в Швейцария.
— Не! — натърти той, като я гледаше гневно. — Не! Моето семейство. Къде е?
Внезапно мъжете със смокинги се появиха на палубата. Време бе да качат мистър Либаргер в колата. Тя му каза да тръгне с тях без да се тревожи и обеща, че утре ще поговорят пак.
Докато гледаха как мъжете спускат Либаргер по мостчето и му помагат да седне в лимузината, Фон Холден я прегърна през рамото. Подхвърли, че сигурно е много изморена. Часовата разлика с Ню Мексико не се преодолява лесно.
— Да, така е — усмихна се тя, благодарна за грижата.
— Може ли да ви придружа до хотела?
— Да. Много мило от ваша страна. Благодаря.
Никога не бе срещала тъй искрен, сърдечен и нежен човек.
След това смътно си припомняше обратния път по магистралата към Цюрих. В паметта й изплуваха разноцветни светлини и тя си спомни как Фон Холден спомена, че утре щял да й прати кола, за да се прехвърли в имението на Либаргер.
