Точно пред него боровите иглички имаха малко по-светъл оттенък. Под дъжда биха се сливали с околните, но сега, съхнейки под ранното слънце, създаваха впечатлението, че някой ги е разхвърлял нарочно. Маквей намери откършен клон и лекичко ги разбута настрани. Отначало не забеляза нищо и това го разочарова. Но след малко пред него се появи нещо като отпечатък от автомобилна гума. Изправи се, продължи напред и в самия край на горичката се натъкна на ясен отпечатък върху песъчливата почва. Някой бе спирал колата си под дърветата. След известно време бе потеглил на заден ход, при което бе забелязал следите. Веднага бе излязъл да ги покрие с борови иглички, но при това бе забравил да отбележи точно къде е спрял. Отвъд дърветата дъждът бе размил всичко. Обаче в началото на горичката клоните бяха защитили почвата и малък, но ясен отпечатък върху нея. Нищо особено — десетина сантиметра дълъг и един сантиметър дълбок. Но за техническия екип щеше да бъде достатъчно.
— Шол!
Озбърн току-що бе спрял да уринира и пускаше водата в тоалетната, когато името изневиделица изскочи в паметта му. Хапейки устни от болката в наранения крак, той неловко се завъртя и посегна към бастуна, който бе подпрял на мивката. После тръгна към стаята, като се стараеше да прехвърля тежестта върху здравия крак. Всяка стъпка изискваше усилие и трябваше да върви съвсем бавно, но той осъзна, че болката идва не толкова от самата рана, колкото от схващането след мускулната травма. А това означаваше, че започва да оздравява.
Когато изкуцука от килийката, служеща за тоалетна, стаята му се стори далеч по-малка, отколкото преди. Плътната завеса пред единственото прозорче създаваше мрачна, задушна атмосфера, наситена с дъх на дезинфекция. Озбърн спря, остави бастуна и дръпна завесата. В стаята веднага нахлу ярката светлина на есенния ден. Стиснал зъби от тръпнещата болка в бедрото, той се напрегна, отвори прозорчето и надникна навън. Видя само поредица от покриви, слизащи постепенно надолу, а отвъд тях утринното слънце огряваше кулите на Нотр Дам. Но най-силно го порази свежият въздух, полъхващ откъм Сена. Очарован и ободрен, той вдъхна с пълни гърди.
По някое време през нощта Вера бе дошла да смени превръзките. Бе опитала да му каже нещо, но Озбърн се чувстваше толкова изтощен, че не разбра нищо и веднага заспа. По-късно, когато се събуди и чувствата му постепенно се завърнаха, той започна да размишлява какво да прави с полицията и високия мъж. Но сега цялото му съзнание бе насочено към Ервин Шол. Обзет от ужас пред сукцинилхолина, Анри Канарак се кълнеше, че именно този човек го е наел, за да убие баща му. Доколкото си спомняше, почти в същия момент високият мъж изскочи от мрака и започна да стреля по тях.
Ервин Шол. Къде живееше? Канарак му бе казал и това.
Озбърн се дръпна от прозореца, докуца до леглото, приглади одеялото и седна. Не му харесваше изтощението, което изпитваше след краткото пътешествие до тоалетната и обратно. Сега нямаше сили за друго, освен да седи на ръба на леглото и да диша.
Кой беше Ервин Шол? И защо бе поръчал да убият баща му?
Изведнъж той затвори очи. Все същия въпрос си задаваше от трийсет години насам. Болката в крака бе истинска дреболия в сравнение с онази, която разкъсваше душата му. Спомняше си какво чувство го проряза, когато Канарак призна, че е бил наемен убиец. За миг един цял живот, изпълнен с болка, самота и гняв, се бе превърнал в нещо неразбираемо. Когато се натъкна на Анри Канарак, когато откри къде живее и работи, той вярваше, че Бог най-сетне се е смилил над него и му дава възможност да сложи край на страданията. Но се оказа другояче. Избавлението му бе отнето. Жестоко. Изтънчено. Като майсторско подаване на футболното игрище. И той беше единственият, когото не допускаха до топката от години насам.
Само течението на реката не го излъга. И по-добре да го бе отнесло към смъртта, отколкото обратно към живота, който не му даваше нито миг покой, ден след ден раздухваше яростта и не му позволяваше да обича без ужасния страх, че сам ще унищожи своята обич. Чудовището не бе изчезнало. Просто сменяше формата си. Анри Канарак се превръщаше в Ервин Шол. Този път нямаше даже лице — само име. Колко време трябваше да го търси? Още трийсет години? И ако все пак намереше сили и смелост, за да стори това, ако най-сетне го намереше — тогава какво?
Нова врата, водеща незнайно къде?
Тих шум зад стената го откъсна от размислите. Някой идваше. Той бързо се огледа, търсейки скривалище. Не нямаше къде да се скрие. А пистолетът на Канарак? Къде го бе прибрала Вера? Той пак погледна вратата. Дръжката се завърташе. Нямаше друго оръжие, освен бастуна. Озбърн го стисна и в този момент вратата се отвори.
Вера беше облечена с бяла престилка.
— Добро утро — каза тя. Отново носеше поднос, този път с горещо кафе, кифлички и пластмасова кутия от хладилник, в която имаше плодове, сирене и хляб. — Как се чувстваш?
Озбърн въздъхна и пусна бастуна върху леглото.
— Чудесно. Особено след като вече знам кой ми идва на гости.
