Къде беше той сега? Някъде в сградата? Или дори тук! В нейния апартамент. Защо бе толкова глупава да отпрати Филип? Телефонът! Трябваше да повика Филип. Бързо!
Тя се завъртя и посегна към ключа на лампата. Внезапно нечия силна длан се залепи върху устата й. Усети, че я притискат към мъжко тяло и в същия момент острието на нож се впи в кожата под брадичката.
— Искрено не желая да ви наранявам, но ще го сторя, ако не постъпвате точно както наредя. Разбирате ли?
Гласът беше изключително спокоен. Говореше на френски, но с холандски или германски акцент. Ужасена, Вера се помъчи да мисли, но мозъкът й не работеше.
— Попитах разбирате ли.
Острието натисна още малко и тя кимна.
— Добре. Ще напуснем апартамента по служебното стълбище зад кухнята. — Човекът говореше съвършено отчетливо и ясно. — Сега ще сваля ръка от устата ви. Ако издадете звук, ще ви прережа гърлото. Разбирате ли?
Мисли, Вера! Мисли! Ако тръгнеш с него, той ще те принуди да го отведеш при Пол. Таксито! Шофьорът ще стане нетърпелив! Ако се забавиш, Филип ще позвъни отново. И ако не отговориш, ще се качи.
Изведнъж откъм входната врата долетя шум. Вера усети как човекът зад нея се напрегна и ножът слезе надолу към гърлото й. В този момент вратата се отвори и Вера нададе приглушен вик зад разперената длан.
На прага стоеше Озбърн. В едната си ръка държеше ключ за апартамента, в другата — пистолета на Канарак. Беше напълно осветен. Вера и високият мъж стояха в гъстата сянка. Но това нямаше значение. Двамата вече се бяха видели.
По устните на Офен трепна едва доловима усмивка. Той мигновено блъсна Вера настрани и надигна ножа. В същия миг Озбърн насочи пистолета, крещейки на Вера да залегне. Офен вече бе метнал ножа към гърлото му. Озбърн инстинктивно опита да се предпази с лявата ръка. Тънкият кинжал я улучи със страхотна сила и прикова дланта му към вратата.
Озбърн нададе вик и се сгърчи от болка. Офен отново блъсна Вера, ровейки под колана си за валтера. В мрака припламна огнен език и страхотна експлозия заглуши нейния писък. Офен се търкулна настрани. Все още прикован към вратата, Озбърн стреля отново. Грамадният автоматичен пистолет избълва поредица от три бързи гърмежа, превръщайки коридора в сцена на ураган с огнени блясъци и оглушителен трясък.
Простряна на пода, Вера зърна как Офен бяга по коридора към кухнята. Сетне Озбърн изтръгна ръка от вратата и закуцука след него.
— Стой тук! — изкрещя той.
— Пол! Недей!
Докато Офен бягаше през кухнята, по лицето му се стичаше кръв. Той блъсна някаква етажерка с тенджери и тигани, ритна задната врата и хукна надолу по стълбището.
Една-две секунди по-късно Озбърн изскочи на мрачната площадка и се ослуша. Пълна тишина. Той протегна глава над парапета и огледа стъпалата под себе си.
Нищо.
Къде се е дянал, по дяволите? Озбърн дишаше тежко. Внимавай. Много внимавай.
Внезапно отдолу долетя едва доловимо скърцане. Погледна натам и му се стори, че е зърнал вратата към улицата да се затваря. Отстрани зееше мрачен отвор, по който стъпалата завиваха към мазето.
Озбърн насочи пистолета към вратата и предпазливо пристъпи надолу. После още веднъж. И още веднъж. Дървеното стъпало под крака му изскърца и той рязко спря, впил очи в мрака край вратата.
Излязъл ли е? Или чака долу в мазето? И сега слуша как слизам по стълбата.
Неволно се зачуди защо лявата му длан е студена и лепкава. Погледна надолу и видя, че кинжалът на високия все още стърчи от нея. Но в момента нищо не можеше да се направи. Ако извадеше ножа, щеше да потече кръв, а нямаше с какво да я спре. Оставаше му само да търпи.
Още една крачка и той се озова на площадката пред вратата. Затаи дъх и наклони глава към мазето. Все още не чуваше нищо. Стрелна очи към външната врата, после пак към мрака до нея. Усети как в дланта му кръвта пулсира около ножа. Скоро шокът щеше да се разсее и да отстъпи място на болката. Озбърн прехвърли тежестта си и пристъпи надолу. Нямаше представа нито колко е дълга стълбата, нито какво има в мазето. Спря и отново се вслуша с надеждата да чуе дъха на противника.
Внезапно в мъртвешката тишина нахлу откъм улицата рев на двигател и скърцане на гуми. Озбърн мигновено се отблъсна със здравия крак и скочи към вратата. Докато излизаше, в лицето го блъснаха светлините на фарове. Той изпъна ръка и стреля напосоки по размазаното зелено петно на прелитащия автомобил. После колата свърна на ъгъла, проблесна под уличната лампа и изчезна сред воя на гумите.
Отпуснал пистолета, Озбърн гледаше подир нея, без да чува как вратата зад него бавно се отваря. Внезапно звукът проникна в съзнанието му. Обзет от ужас, той се завъртя и вдигна оръжието за стрелба.
— Пол!
На прага стоеше Вера. Озбърн разбра едва в последния миг.
— Боже Господи!
От далечината долетя вой на сирена. Вера го дръпна навътре и затвори вратата.
— Полицаите. Чакат отвън.
Озбърн се люшкаше като замаян. Едва сега Вера забеляза кинжала в ръката му.
— Пол! — възкликна тя.
Над тях се отвори врата. После отекнаха стъпки.
— Госпожице Монере! — долетя отгоре гласът на Бара.
