Появата на полицаите върна Озбърн към реалността. Той прихвана пистолета под мишница и дръпна кинжала със здравата си ръка. По пода плисна кръв.
— Госпожице!
Гласът на Бара приближаваше. Ако се съдеше по звука, слизаха поне двама души.
Вера смъкна сребристия шал от врата си и плътно омота китката на Озбърн.
— Дай ми пистолета. После върви в мазето и чакай там.
Стъпките звучаха все по-ясно. Инспекторите бяха достигнали горния етаж и тръгваха надолу.
Озбърн се поколеба, после протегна пистолета. Искаше да каже нещо, но погледите им се срещнаха и внезапно го обзе страх, че вече никога няма да я види.
— Върви! — прошепна тя.
Той се обърна, закуца надолу по сенчестото стълбище и изчезна сред мрака на мазето. Секунда и половина по-късно Бара и Метро стъпиха на площадката.
— Госпожице, добре ли сте.
Стискайки пистолета на Анри Канарак, Вера се завъртя към тях.
Маквей узна за събитията едва в 21:20. Два часа по-рано посещението му в кафене „Стела“ започна с гаф, прерасна в провал и завърши с грандиозен успех.
Когато пристигна там в 19:15, завари заведението претъпкано. Келнерите търчаха като мравки. Салонният управител — явно единственият, който имаше смътни познания по английски — го уведоми, че за маса се чака минимум час, а може би и повече. Когато Маквей се опита да обясни, че не търси маса, а само иска да поговори с директора, човекът безнадеждно впи поглед в тавана, размаха ръце и заяви, че тази вечер даже директорът не може да му осигури маса, защото собственикът има празник и е заел големия салон. След това обяснение салонният управител изчезна в тълпата.
Маквей остана да стои с полицейската скица на Албърт Мериман в джоба и се помъчи да измисли нов подход. Навярно изглеждаше самотен или изгубен, а може би и двете едновременно, защото преди да се опомни, една нисичка, леко пийнала французойка го грабна за ръката и го отмъкна на масата в главната зала, където тържеството беше в разгара си. Не след дълго тя вече го представяше на всички с титлата „мой приятел от Америка“. Докато опитваше деликатно да се измъкне, някой го попита на развален английски откъде точно пристига. А щом спомена Лос Анджелис, други двама го обсипаха с въпроси за бейзболистите от „Рамс“ и „Рейдърс“. Някой се заинтересува от университета в Лос Анджелис. После невероятно мършава млада жена с вид и облекло на манекенка се провря до Маквей и с изкусителна усмивка го запита дали познава някой от „Доджърс“. Един негър преведе въпроса и се вторачи насреща, очаквайки отговор. Маквей вече не искаше нищо друго, освен да се изпари час по-скоро, но дяволът го дръпна за езика да каже:
— Познавам Ласорда.
Беше си чиста истина, защото шефът на „Доджърс“ Томи Ласорда редовно участваше в благотворителните прояви на полицията и с времето двамата бяха станали сравнително добри приятели. Чувайки името на Ласорда, някакъв човек се завъртя и заяви на съвършено ясен английски:
— И аз го познавам.
Човекът се оказа собственик на кафене „Стела“ и след петнайсет минути двама от тримата келнери, които бяха предотвратили боя между Озбърн и Анри Канарак, пристигнаха в кабинета му да разгледат портрета на Албърт Мериман.
Първият се втренчи в скицата.
— Oui — каза той и я подаде на колегата си.
Вторият се позагледа в листа, после го върна на Маквей.
— L’homme.
Маквей кимна. Това означаваше „човекът“.
Лос Анджелис.
— Отдел „Убийства“, Ернандес — изрече гласът.
Рита Ернандес беше млада и секси. Дори прекалено секси за полицейска служителка. Със своите двайсет и пет години, три деца и съпруг в архитектурния колеж тя беше най-новата и вероятно най-умната сътрудничка на отдела.
— Buenas tardes22, Рита.
Рита се облегна назад и на лицето й изгря широка усмивка.
— Маквей! Къде пак те мъкнат рогатите?
— Напоследък рогатите ме мъкнат из Париж, Франция.
Маквей седна на леглото в хотелската стая и свали едната си обувка. Девет без петнайсет вечерта в Париж означаваше един без четвърт след пладне в Лос Анджелис.
— Париж? Искаш ли да ти нося куфарите? Веднага зарязвам мъж, деца, всичко. Моля ти се, Маквееееей!
— Тук няма да ти хареса.
— Защо?
— Вече толкова обикалям и още не съм видял поне една свястна царевична питка. От ония, дето ги правиш.
— Майната им на питките. Като няма, ще ям пасти.
— Ернандес, трябват ми пълни сведения за един ортопед от Пасифик палисейдс. Имаш ли време?
— Ще намеря, ти само ми донеси френска паста.
В 20:53 Маквей остави слушалката, отключи минибара и откри онова, което търсеше — бутилчица вино, същата като миналия път. Волю-неволю бе взел да се поддава на чара на френското вино.
Той отвори бутилката, наля си половин чаша, смъкна другата обувка и вдигна крака върху леглото.
Какво търсеха всъщност? Защо Озбърн търсеше Мериман толкова отчаяно, че след първото неуспешно нападение не бе пожалил сили и средства, за да го открие с помощта на частен детектив?
