Възможно бе Мериман по някакъв начин да е предизвикал Озбърн в Париж. Може би имаше нещо вярно в историята за нападение и опит за обир на аерогарата. Но Маквей дълбоко се съмняваше — в кафенето Озбърн се бе нахвърлил върху Мериман прекалено внезапно и свирепо. Макар и избухлив по природа, Озбърн все пак беше лекар и имаше достатъчно разсъдък, за да знае, че един побой на публично място в чужбина може да му докара сериозни неприятности, особено ако човекът само се е опитал да му отмъкне портфейла.
И тъй, ако през онзи ден Мериман не бе извършил нещо наистина чудовищно, с което да си навлече гнева на Озбърн, би било разумно да търсят причината другаде. Точно това му подсказваше шестото чувство. Че каквото и да е станало между двамата, корените му се крият в миналото.
Но каква връзка можеше да има между един лекар от Лос Анджелис и професионален убиец, който бе фалшифицирал собствената си смърт и живееше в сянка вече почти три десетилетия — последното от тях във Франция под името Анри Канарак? Доколкото бе успял да установи Лебрюн, Анри Канарак имаше съвършено чисто минало през тия десет години. Това означаваше, че връзката между двамата трябваше да е възникнала още когато Мериман е бил в Щатите.
Маквей стана, отиде до писалището и отвори куфарчето си. Откри записките от разговора с Бени Гросман и плъзна пръст надолу по листа, докато намери датата, на която Мериман се смяташе за убит в Ню Йорк.
— Шейсет и седма? — сам се запита той.
Отпи от чашата и си наля още малко вино. Озбърн беше на не повече от четирийсет години. За да се запознае с Мериман през 1967, трябваше да го е сторил още като хлапе.
С кисела гримаса Маквей обмисли вероятността Мериман да се окаже баща на Озбърн. Баща, който е зарязал семейството си. Веднага отхвърли идеята; това би означавало, че Мериман е станал баща още като юноша. Не, трябваше да има нещо друго.
Замисли се за препарата наречен сукцинилхолин, който бяха открили хората на Лебрюн. Питаше се дали лекарството има някаква връзка с отношенията между Озбърн и Мериман.
Изведнъж се сети, че отдавна не е имал вести от Нобъл. Е, не чак толкова отдавна, беше напуснал Лондон преди двайсет и четири часа. Но едно денонощие би трябвало да стигне на Специалния отдел, за да открие кои болници и медицински институти в Южна Англия се занимават с нови хирургични технологии. Виж, другата задача — търсенето на пациент с метална плочка в черепа сред безследно изчезналите през последните години — можеше да отнеме цяла вечност, тъй че навярно още нямаха резултат.
Освен това бе помолил Ричман и Майкълс да потърсят по обезглавените трупове следи от инжекции, които биха могли да останат незабелязани досега поради напредналата степен на разлагане. Например инжекции със сукцинилхолин.
Точно това най-много мразеше в занаята. Предпочиташе да работи сам, да осмисля фактите без да бърза и после да действа в съответствие с изводите си. Но все пак не можеше да се оплаче от екипа. Хората на Нобъл и медицинските експерти в Лондон вършеха всичко, което искаше. Лебрюн също. Бени Гросман от Ню Йорк му правеше огромни услуги, а сега навярно и Рита Ернандес щеше да събере изчерпателна информация за Озбърн, в която би могъл да се крие някакъв намек за отдавнашни събития, обясняващи връзката между хирурга и Мериман.
Но точно тук бе проблемът. Озбърн и Мериман, мъртвият частен детектив Жан Пакар, светкавичните убийства на високия мъж и тайните интриги в Интерпол — всичко това беше част от един случай. Обезглавените трупове, пръснати из Северна Европа и отрязаната глава в Лондон трябваше да са нещо съвсем отделно.
Нещо му подсказваше, че не е така, че по някакъв странен начин две съвсем различни разследвания се преплитаха в едно цяло. И общата точка — макар че нямаше абсолютно никакво доказателство за това — беше Озбърн.
Това не му харесваше. Имаше чувството, че губи контрол над ситуацията.
— Разчепкаш ли връзката Озбърн-Мериман, ще разкриеш и всичко останало — изрече той на глас.
Забеляза, че палецът на левия му крак се подава от чорапа. И изведнъж за пръв път от години насам се почувства ужасно самотен.
Ненадейно на вратата се почука. Озадачен, Маквей стана и тръгна натам.
— Кой е? — запита той и открехна, без да сваля веригата.
В коридора стоеше униформен полицай.
— Първа парижка префектура, полицай Сико. В апартамента на госпожица Монере е станала престрелка.
Маквей огледа автоматичния пистолет, който Бара бе сложил грижливо върху салфетка на масата в столовата. Извади от джоба си химикалка, пъхна я в дулото и повдигна оръжието. Беше американски колт 45-ти калибър, произведен поне преди десет-петнайсет години.
Маквей остави пистолета, прибра химикалката и се загледа в трескавата активност наоколо. Макар че беше неделя вечер, апартаментът гъмжеше от полицейски експерти.
От другата страна на коридора инспекторите Бара и Метро разговаряха в хола с Вера Монере. В креслото от Страната на чудесата седеше портиерът, когото изведнъж всички бяха взели да наричат Филип.
